Тримата доктори с белите престилки, професорът и екипът му, също трябва да прекарват някъде по-голямата част от денонощието. Или може би просто излизат в съседната стая и остават там като дървени кукли — и когато на другия ден бие девет часът, се изнизват един подир друг, задвижени от механизма на средновековен часовник.
Нещо става!! Забелязвам по гърба на кучето; той се извива както винаги при напъните, които пълнят пластмасовата торбичка, завързана под опашката. Но кучето няма напъни по това време на денонощието! Върху гърба му стои нещо, което го кара да се гърчи. Нещо бяло-розово и скокливо. Бяла мишка! Необичайно едра, тялото й е почти като на катеричка. Още една! Една голяма, бяло-розова мишка се покатерва по бандажните торбички на кучето и се разполага на една напречна преграда. Застава на нея и гледа надолу. Дали се забавлява, или привиква дружки? Отдясно се появяват трета, четвърта мишка. Изправят се на задни крачка върху белия бидон с дестилирана вода и настървено душат въздуха. По черния ръб на лабораторната маса се стрелва цяла върволица от мишки — ето вече пета, шеста, седма.
Да можех да замижа. Да можех да замижа, да тръсна глава, да масажирам веждите си с пръсти и след това да се ощипя по ръката: да не бълнувам?! Да не би нещо с разтворите ми да не е наред, да не съм изпаднал в химически делириум? Но това не е никакво бълнуване. При бълнуване фокусът е променлив, скача от далечен на близък план. Това, което виждам сега, е съвсем конкретно, закотвено във времето и пространството. Лабораторията е застрашена от нашествието на десетина едри, бели мишки. Причината е вероятно изключително проста: някоя клетка не е била затворена добре.
Чувствам тръпка в краката, от които съм лишен. В следния миг се вцепенявам. Една мишка се катери току пред погледа ми. Разполага се на някакви си десет сантиметра от аквариума, усърдно се заема да мие муцуна със сладки марципанови лапички. Изведнъж се вторачва в мен с полуотворена уста и лапки във въздуха. Сетне бързо продължава да се мие. Ревностно приглажда ушите и козината на главата си.
Усещам сътресение, което разлюлява водата в аквариума. Върху него трябва да има някой. Мишката пред аквариума също вперва поглед над мен и дращи с лапички във въздуха. Дали са ме забелязали?! Какво възнамеряват: да извикат останалите или да ме поделят помежду си? Мишката над мен припряно снове напред-назад. Получавам няколко силни шока, когато тя се заплита в жиците. Имам само едно желание: да прегризат електрическия проводник, да предизвикат пълно затъмнение в сърцевината ми, преди да ме изядат.
Водата рязко се разплисква и ме подхвърля към стъклото. Лабораторията подозрително се клати. Вече не съм сам в аквариума. За пръв път в непосредствена близост до мен има жива твар, която може да ме докосне. Нещо ме шибва по ухото и в следния миг виждам, че над мен плува мишка, задните й крачка цапат под водата. Мишката бие с опашка. Изглежда объркана, дращи по стъклото, обръща се и се гмурва. Издува бузи, свива ноздри и се вторачва право в окото ми.
Само да не се поддам на страха! Да не се поддам на… Глупак!!! Давам пълен простор на всичките си чувства. През накъдрената вода виждам трите осцилоскопа срещу мен; светлинните лъчи лъкатушат, сякаш пречупени от криво огледало. Страх, страх ме е! Не, не се страхувам достатъчно — СТРАХ, С-Т-Р-А-Х М-Е Е!!! Най-сетне апаратите реагират: алармената система се включва, когато кривите вече заплашват да излязат извън екраните.
За няколко мига изпадам може би в несвяст — или просто страдам от морска болест. Когато отново съм в пълно съзнание, пред мен стои нощен пазач, стиска в ръка една прогизнала мишка. След това ролетката на нишата се спуска. Да не е останала някоя мишка тук вътре? Някоя еквилибристка, акробатка да се е закачила с опашка за жиците и сега да виси от тавана като увивно растение.
След половин час пристигат доцентката и стажантът. Междувременно нощният пазач е хванал няколко мишки. Сега вече започва истинското търсене. Ревностните преследвачи се вмъкват дори в нишата и осветяват стените й с джобно фенерче. Щателността им на митнически инспектори постепенно ме успокоява.
11
Бях при психиатърката. Психиатърката всъщност е доцентката. Тя винаги стои зад гърба на професора и непрекъснато му шепне нещо — същински Ришельо.
Общуването между нея и мен нещо не върви. Причината е недоверие от моя страна. Докато не ми кажат защо ме държат в този аквариум, няма да им се разкрия. Защо нямам спомени? Защото ги изтриха от паметта ми с електрошокове. Очевидно са решили, че мозък, обременен с минало, затлачен от стари преживявания, не разсъждава пълноценно. А според мен грешат. Не си спомням нищо и това обстоятелство ме занимава 90 на сто от времето, забърква ме в безплодно търсене на предходното ми битие. Ще взема да си съчиня мними спомени, за да се отърся веднъж завинаги от този проблем. Но какво ми гарантира, че няма да ме подложат на нова серия електрошокове и срещу въображаемата ми памет?