Преди консултацията дръпнаха завесите, сякаш предстоеше психоаналитичен сеанс. Включиха и електроенцефалографа — да отчита токовете в мозъка ми. Доцентката психиатър седна на трикрако столче малко встрани от аквариума. Тъкмо се канех да фиксирам дясната половина на челото й, за да я смая, но тя ме изпревари и започна да ми прожектира картинки. Върху големия екран на УМНИКА се появиха старите всеизвестни тестове на Роршах. Навремето ги подготвяха, като пръсваха капки мастило или туш върху лист хартия, който сгъваха надве. Откъде ми е известно това? Дали съм бил психолог — или може би пациент? Изгледахме цялата серия: пеперудите, буреносните облаци, бъбреците, дърветата и картинката, която прилича на 150-кратно увеличена глава на насекомо. Електроенцефалограми отчитаха реакциите ми при всяка фигура.
Чувствах се спокоен почти през цялото време. Знам, че електроенцефалограмата, този евтин трик, не може да запечата най-съкровената ми същност. След около половин час обаче, когато започнах да се поуморявам, нещо ме загложди: Нима мога да бъда напълно сигурен? Ами ако учените са по-умни, отколкото предполагам? Ако най-преднамерено ме разиграват? Ако всичко е хитър заговор с участието на Ема в качеството на двоен агент? Ако психиатърката просто ме провокира, а усмивката на професора е своеобразен тест на Роршах? Ами ако… има толкова много ако. Да можех, бих креснал на психиатърката: „Върнете ми миналото! Ако ме държите все така, блуждаещ в неведение из този аквариум, доникъде няма да стигнем. Щом искате да извлечете нещо от мозъка ми, ще се съобразявате с мен!“ Мога ли да ги накарам да се съобразяват? Нима това не е само отчаяно заклинание, суетно желание от моя страна, самозаблуда, самоуспокоение, празна вяра в свободата на човешкия дух. Някой ден те ще доусъвършенстват апаратурите си и тогава ще кретам по петите им като пале, ще играя по волята им като кукла на конци. Свобода на избор ли — имам я толкова, колкото и един присаден бъбрек: да заработи усърдно или да бъде отхвърлен, изваден и да изчезне в канала.
12
Подлудява ме понякога този ужасен сърбеж в плешките. Как съм попаднал тук? Ама че досадна мисъл! Трябва да има някакво средство срещу нея, може би някакъв разтворим препарат? Паметта ми започва да се съвзема. Как иначе да си обясня проблясъците за някогашно битие: образи, ситуации, едно разплакано лице… Те стигат до мен като далечни смущения в телевизионна картина. Но опитам ли се да настроя картината, спомените изчезват, сякаш всичко е било само прашинка в окото ми.
Да вземем моето име — Ипсилон. Неестествено ми се струва. Не може да съм се казвал така. Снощи в теготата, която къпеше цялата лаборатория натрапчиво като неоновата лампа, реших, че се казвам Павлов. Няколко пъти си повтарях „Павлов, Павлов“. Но апаратите — СЪРДИТКО, СИТИЯ, ЛИПСАТА, дори УМНИКА — с нищичко не реагираха. Затова предполагам, че съм тръгнал по погрешна диря. Отказвам се от мисълта, че в небитието самоличността ми ще бъде Павлов.
През останалото време често ме занимава морзовата азбука. Веднага наизустих написаното на листа, който залепиха в долния ляв ъгъл. Дешифрирам всякакъв вид сигнали. Повредената лампа, която се мъдри на тавана и денонощно ме залива със заваления си брътвеж — няма ли кой да запуши устата на това кречетало! Ако времето навън се случи променливо, търся смисъл в посланията му. Дълга сянка, кратко просветване и тъй нататък. Когато влиза сутрин, професорът винаги започва опитите си да общува с мен, като почуква с нокътя на показалеца по стъклото на аквариума. Какво ми съобщава?! Многократно стигам до SOS „Save Our Souls!“.
По едно време мислех, че трябва да съм мозък на дете. Не бебешки мозък, обсебен от сукални рефлекси — нито веднъж не съм изпитвал и най-малко желание да засмуча предмет от близкото обкръжение — било то терморегулатора, термометъра или пък фотоклетката. Ако съм дете, трябва да съм поне десет-дванайсетгодишно. Все още мек мозък, но с достатъчно дълги нервни влакна, за да си извайва абстракции в празното пространство. Но мисля, че сигурно съм по-възрастен. Отношението ми към Ема — тя всъщност е прехвърлила двайсетте — говори, че трябва най-малкото да съм минал пубертета.