— Няма ли нещо за старите приятели на горите?
— Анораци. Удоволствието от разходката на открито зависи преди всичко от подходящото облекло. С което няма да мръзнете, няма да се измокрите. Няма и да се запотявате. Дрехата трябва да е удобна. Класическата дреха, която ще си сложите, когато спрете за почивка или щом забрули вятър, си остава аноракът…
— По колко вървят?
— „Планинар“, норвежки анорак от известната фирма УДИС — двеста осемдесет и пет.
— Можеш ли да ми го изпишеш?
— Но, Ипсилон, ти нямаш пари! Да не искаш да обера общата каса за кафе?
Кучето вече се умори и трябва отново да бъде закачено на ремъчния пояс. Ема прекратява за днес четенето от каталога. Преди двамата да ме оставят, питам строго:
— На кого подари шапката, Ема?!
17
От няколко дена кучето изчезна. Махнаха дори пояса, в който висеше. Системите вече ги няма. Няма я и голямата поставка, която автоматично подаваше нови стъкленици, за да се събират в тях стомашните сокове на кучето. Решавам, че е дошъл краят на лабораторната му служба. Че сега крета по петите на пазача. Или може би ситни подир някоя секретарка, изпратена да купи виенски кифлички за кафето. Безпокои ме малко, че може да се появи ново куче. По-младо, с остри зъби, буйно, без спомени, с които да ме занимава. Сега, когато старото куче вече го няма, аз му прощавам досадното пенсионерско пустословие.
Снощи кучето се върна! Бях изцяло погълнат от моите теории за сътворението на света. Едва когато Ема чукна на стъклото за довиждане, забелязах, че кучето се е върнало. Вече не виси на ремъчния пояс. Сега стои на земята. Виждам само главата и предните му лапи. Кучето не помръдва. Сигурно му липсва ремъчният пояс. Тази в началото омразна ризница, към която с годините е привикнало като към любима постеля.
Веднага изпробвам уменията си. „Вдигни лапа!“ — изстрелвам аз посланието си, ревностно като новоназначен телеграфист. Но кучето не помръдва. „Шавни ухо, погледни ме!“ Никакви признаци на живот. Удвоявам усилията си. Веднъж да накарам кучето да се премести на няколко милиметра, после вече ще подобрявам постижението си с всеки изминат месец. В по-далечна перспектива кучето може да ми стане покорен слуга. Тогава ще осъществя плановете си за бягство. Трябва колкото се може по-скоро да придумам Ема да ми изпише онова кану от каталога.
Развиделява се. Влиза Ема. Подхилва се нещо и изглежда припряна. На няколко пъти правя опити да я заговоря. Тя няма време. Претупва и закуската ми. Дава ми двойна дажба, а недостатъчно цинк. Суети се около кучето. Малко преди визитацията мята отгоре му бяло платнище. Сетне си слага червило и се подсмива. Визитацията също не протича както обичайно. Професорът е затъкнал карамфил на ревера си. Всички застават пред кучето. Стажантът тъпче нетърпеливо на място. Изведнъж доцентката смъква платнището. Професорът се разсмива. Сетне вдига кучето и го прегръща. Но кучето изобщо не реагира. Стои сковано като кукла.
— Ема! Ема!
Ема се отделя от останалите, които вече излизат от лабораторията, и целува стъклото на аквариума.
— Какво е станало с кучето?!
— Не се разстройвай, Ипсилон! Кучето беше вече старо и уморено. Шефът навършва днес шейсет години. Решихме, че най-хубавият подарък ще е да препарираме кучето. Двамата работиха съвместно цели четиринайсет години!
18
Днес е денят на второто ми пътешествие. Двама пъшкащи санитари пренесоха моя аквариум на писалището на доцентката. Най-напред ме сложиха — по навик, предполагам — върху коженото канапе в кабинета й. Но щом влезе, доцентката нареди да ме преместят на писалището. Сега е разгърнала в скута си справочник за езика на глухонемите и се старае да общува с мен с помощта на знаци.
— Как се чувстваме днес? — жестикулира тя.
Какво да й отговоря? Нямам ръце, за да се изразя със знаци. Да беше прибягнала до морзовата азбука, бих могъл да използвам ушите си; да ги мърдам на дълги или кратки промеждутъци. Когато разговарях с шимпанзето, изпращах отговорите право в челото му. Но с нея не ми се иска да опитвам. Едва ли е разумно да издавам това си умение.
— Изглеждаш потиснат…
Така е. Като ми отнеха моя съквартирант — кучето. А което е по-страшно: спомням си, че не за пръв път ми отнемат нещо. Никак не се доверявам на спомените си. Нали знам, че размагнетизираха паметта ми, сега обаче ме спохождат видения от някаква скрита черна дупка; видения, които сигурно са спомени. Иначе защо ще ме възбуждат? Виждам се в някакво легло. Не, това не е обикновено, а респираторно легло. Изцяло съм зависим от ритъма на апаратурата. Опитвам да се отпусна и да оставя апарата да диша вместо мен, но през цялото време в главата ми се върти: ами ако стане късо!