Изведнъж си спомням: встрани от леглото седи жена. Същата жена, която сега държи в скута си справочника за езика на глухонемите и кълчи тънки пръсти. Но когато седеше край леглото, тя не кълчеше ръце. Тогава ми шепнеше на ухото. Посещава ме много пъти. Знаеше всичко за моя живот. Една вечер дойде с предложение, от което си спомням всяка дума. Можем да те освободим от тялото ти, каза тя. Аз бях готов веднага да се съглася, но тя ме възпря. Настояваше добре да премисля положението. Затова май водихме още десетки разговори, преди тя да приеме моето съгласие.
— Гнетят те може би лоши спомени — успява да ми каже жената след многократни опити; да беше взела Флинк като посредник, далеч по-лесно би могла да общува с мен.
Изведнъж не искам да си спомням нищо. Искам да се отърся от всяка мисъл как и защо съм се озовал под апарата за изкуствено дишане. Позволих им да ме извадят, тоест да извадят мозъка от негодното ми тяло и да ме сложат в аквариум. Знам, че им дължа благодарност.
— Дай ми някакъв знак… — моли тя.
Но аз разтърсвам глава в истинска истерия. Мърдам ту едното, ту другото ухо и се мятам напред-назад. Треса се все по-необуздано, вече не мога да се спра. Водата започва да се плиска. Най-накрая жената потапя ръце направо, без ръкавици, за да ме усмири.
Сетне излиза от кабинета. Аз вторачвам поглед в езерото, което наводнява подложката на писалището, подмокря настолния бележник и руква в един страничен ръкав, за да облее стойката с химикалките.
Когато жената се връща заедно с професора, вече напълно съм се успокоил. Професорът ме разглежда с лупата, провесена на врата му на черен шнур. Напрегнато следя всяко негово движение. Когато заговаря, той се извръща с профил към мен, тъй че мога да следя само дясната половина на устните му. Но и така знам какво гласи предписанието: отново електротерапия.
Вяло прехвърлям през ума си последния спомен: Влиза жената в черно. Доцентката става и я поздравява. След това бързо излиза от стаята, а жената в черно сяда на ръба на леглото. Докосва лицето ми, но аз нищо не усещам.
19
Това не може да е електротерапевтичното отделение Намирам се в огромна метална сфера, която се върти. Вътрешността й лъщи със стоманен блясък. Тънки, червени линии я разчленяват на паралели и меридиани. Виждам собственото си отражение, което кръжи из мрежата им. Вече не съм във вода, а витая във въздуха, в пълна безтегловност. Сферата е космическа центрофуга.
В огледалото виждам, че са прикрепили към мен два магнита, които приличат на малки слушалки. Вероятно за да ме оттласкват от стоманените стени. Металната сфера се върти с голяма скорост, но червените линии не помръдват. Те не са начертани върху самата сфера, а са нещо като вътрешна мрежа.
В огледалото мозъчните нерви стърчат встрани, същински четинест ореол. Имам далечна прилика с едно олтарно изображение, с триъгълното око господне, от което бликат златни лъчи. Какво блаженство да витаеш във въздуха! Чувствам се всемогъщ. Правя бавен лупинг; кухините на мозъка ми, моето вътрешно равнило, отчитат всяка промяна в положението ми. Сетне се разполагам във фокуса на сферата. Навярно тъй е започнало и сътворението на света: от развихрен вакуум със златна лъчева звезда в центъра му.
Представям си, че мога да говоря — от устните ми се излива поток от букви и думи. Те се подреждат около мен в орбити. Сетне взривяваме заедно центрофугата и завладяваме още пустата Вселена. Аз си търся селение по мой вкус. Не, не сред шумоленето на дъбравата, а в поляризираните пролуки между власинките на листата. Вече не ми е необходимо нито тяло, нито мозък. Оттук нататък се рея свободно. Най-често се скупчвам на едно място като пчелен рой, който пази своята царица. В случай на нужда се съсредоточавам в едно клетъчно ядро. Или простирам мислите си да се сушат между небесните тела. Друг път се разточвам на тъничко послание, не по-голямо от оризовите листчета в пратките на пощенските гълъби. Нощта прекарвам в някаква библиотека. Прониквам през кориците и хартията и се скривам между страниците. Пръсвам се между буквите като шепа метални стружки.
На следния ден мисленото ми пътешествие продължава, нощувам в някакъв магнетофон или в паяжина. Понякога живея във въздуха, друг път между бодливите антени на ръжените класове; един студен следобед се мушвам между оловните плочи на обикновен автомобилен акумулатор. Много обичам водата. Чувствам се по-сигурен в течна среда, отколкото сред акварелнолилавия газ, който обгръща Млечния път. Преди всичко държа на мен да не се гледа като на нещо завършено, нещо абсолютно. Предпочитам да бъда предложение, подхвърлена дума, която трепти във въздуха; черен прах от мисловен кондензат или безкрайно фина, бяла пепел от далечна експлозия.