Но засега съм тук — пленник на блестящата сфера, която кръжи все по-бавно и по-бавно, като панаирджийска въртележка след ударилия гонг. Гравитацията отново си казва думала: пропадам надолу. Улавят ме, преди да се блъсна в стената. Техникът прошепва на ухото ми: — Нищо няма да си спомняш от всичко това след електротерапията.
20
Тази вечер е коледното тържество. Ема не си отиде вкъщи, след като приключи работа. В следобедните и ранните вечерни часове из лабораторията и в съседните помещения се навъртаха разни познати и непознати хора. Преди малко Ема заключи вратата и се преоблече. Блажен миг за моя милост! Джентълмен без клепачи и при най-добро желание не може да замижи.
Сега те са се събрали някъде и си похапват. Като съсредоточа вниманието си, долавям в ефира съвсем отчетливо дъвчене, преглъщане и нервни сигнали, отпращани към различни храносмилателни органи. Безжичният ми телефон едвам насмогва на толкова много импулси. Дори моят стомах започва да се обажда. Ема ми разказа за коледните подаръци Не в подробности, а най-общо. Пак не благоволява да ми каже на кого ще подари плетената шапка.
Започнаха танци, а Ема дойде тук в лабораторията, защото й се повдига. Седи на един стол, облакътена на масата зад гърба й. Главата — отметната назад, роклята — разкопчана около шията, — и зяпа ли, зяпа. Старае се да пъшка като при силни болки. На два пъти спира и се полунадига от стола, но сетне продължава да пъшка. По челото й избива пот. Ето че скача с ръка на устата и коленичи до отточния канал на аварийния душ.
Аз се мятам в безсилие — да можех да скоча и да охладя с ръка челото й.
Наместо това влиза стажантът. На главата му още се мъдри червената шапка на Дядо Коледа, с която е раздавал подаръците. В едната ръка носи чаша пунш, в другата стиска различни по форма меденки. Като ме забелязва, стажантът тръсва бодро глава и тръгва към мен. Смига многозначително и лепва върху стъклото на аквариума едно прасенце-меденка. Очаквам да прочета по устните му „Весела Коледа“. Но той не казва нищо, само се хили многозначително, сякаш има малоумен насреща си. И дискретно се измъква от лабораторията, щом забелязва, че Ема се е сгърбила на колене при душа.
Изнизват се трийсет минути, отлитат една по една като подхванати от вятъра конфети. Ема постепенно-постепенно се отърсва от унизителното си състояние: плюе, изплаква ваната на душа, жабури уста, измива се, сресва се, закопчава роклята, слага червило и сваля изкуствените, вече поразлепени мигли. Идва и сяда при мен. Челото й много скоро се обронва на сгъвката на лакътя. Главата й се намества удобно и тя заспива с ръка, протегната сякаш в благоговение към мъдрещото се на стъклото на аквариума медено прасенце. Оставям я да поспи малко без сънища. Сетне се прокрадвам в мрака на съзнанието й и го озарявам с обещания за звезди и балдахини. Но май се намесвам прекалено рязко: Ема трепва, събужда се и поглежда замаяна първо прасенцето, а сетне и мен. Да не би прасенцето да е добавило нещо непристойно от себе си?
Стажантът се връща, носи в двете ръце по една чаша кафе. Намества се до Ема. Двамата си разделят прасенцето. Стажантът бързо налапва своята половинка, а Ема непредпазливо топва задницата на прасенцето в кафето и тя пада в чашата.
— По-добре… …сега? — пита стажантът с полепнали по устните трохи.
— Изпих само половин чаша пунш — казва Ема.
Двамата мълчат, подпрели глави на облакътените си ръце, и приличат на прецъфтели, смачкани от живота мъж и жена, които висят край някой бар. Хронометърът на масата зад гърба им не млъква: 23.01.44, 23.01.45, 23.01.46… Да имах физическата възможност да изхвърля мъжа от лабораторията и да притегля жената тук при мен! Толкова много неща бих искал да споделя с нея.
А сега доцентката отвлича стажанта. Тя застава най-напред между него и Ема и размахва зеления коледен венец над главите им. Като вижда, че двамата няма да се целунат, както е обичаят, помъква стажанта да танцува с него.
Най-сетне сме сами.
— Ема, трябва да ти кажа нещо…
Ема кима вяло, после се стяга, допива студеното кафе на една глътка. И се усмихва накриво на размекнатата меденка.
— Нещо за упражненията по четене — набивам аз в челото й.
— Не чувам добре — мърда тя устни.