— Упражненията по четене. Тази първолаческа история, в която докторите искат да ме забъркат.
— За УМНИКА ли говориш?
— Точно така. Цялата щуротия, дето ми показват картинка с маймуна и след това очакват да им предам по морзовата азбука буквата М.
— И какво?
— Нали толкова пъти ме питаш защо не проявявам усърдие.
— А ти можеш ли да четеш?
— Разбира се. Като са решили да хвърлят милиони, за да поддържат в аквариум един жив мозък, няма да вземат някой неграмотен човек я.
— Убедително.
— Да.
— И все пак защо — мърда тя вяло устни.
— Ами: Ако отговоря правилно, ако сигнализирам М, когато ми показват маймуната, знаеш ли какво става тогава? Тогава от стъкленицата над УМНИКА капва от онзи, опияняващия разтвор.
— Е и?
— Знаеш ли как се чувства човек от него?
— Лети из облаците.
— Точно така.
— Ти какво, не искаш ли да летиш из облаците?
— Да, но… Всъщност не. Страх ме е да не се пристрастя, разбираш ли? Не искам да съм зависим от този опияняващ разтвор, да линея тук във въздишки по него, не искам те да ми диктуват кога да летя из облаците и кога не, разбираш ли?
— Целта не е да се пристрастиш. Професорът не би позволил.
— Но не разбираш ли! Някой прекрасен ден няма да има нужда дори от опияняващия разтвор! Някой прекрасен ден ще съм вече така дресиран, че само да ми покажат маймуната, и буквата М да ми е вече на устата, и аз… аз от само себе си ще летя из облаците!
— Какво по-хубаво от това!
— Хубаво ли? Чувствам се измамен, разбираш ли!?
— Питам се дали все пак не си малко неблагодарен…
— Не, Ема! Трябва да разбереш. Единствено в теб имам доверие. Трябва да ме разбереш! Току-виж, започнали да ме манипулират както си искат. Да ми показват други картинки, да речем, нещо математически увъртяно, което няма да е по силите ми. И при всеки провал да ми капват разтвор, който да ме сплаши или да ме кара да плюя на себе си! Не искам да съм химическа функция!
— А нима всички ние не сме… точно такива?
Че Ема е права, права е. Според материалистичното схващане за човека душевността си е чиста физика и химия. В едно Ема все пак греши: на практика всички по-фини механизми остават скрити за човека, което му позволява да се възприема като донякъде свободна и самостоятелна личност.
— Не се разстройвай, Ипсилон. За мен ти не си машина! За мен ти си…
— Какво?
— Най-обикновен човек, като всички други!
— Наистина ли?
— Не само това. Ти си ми и нещо като другар.
— Само другар?
— О, не се прави на глупав.
За миг се поглеждаме дълбоко в очите, сетне Ема се засмива. Най ми харесва, когато е весела.
— Знаеш ли какво, Ипсилон?
— Какво?
— Жалко, че сега не е време за банята ти. Така ми се иска да те изкъпя, да те сложа върху една кърпа и да те подържа в скута си. А сетне най-внимателно да те подсуша.
21
Показват ми някакъв филм. Стаята тъне в полумрак. На пътеката между лабораторните маси е сложен статив, на който виси екран. Филмът е цветен, но контрастната и зърнеста картина играе. Не съм сам в стаята. Вляво от мен седи млад човек с разкопчана бяла престилка. На пейката до него седи шимпанзе, загърдено до шия в бяла престилка. Тримата следим филма.
Филмът представя научен експеримент. В началото камерата се разхожда из някаква лаборатория с богата електронна апаратура. После се спира на лабораторна ниша. В нишата е поставен продълговат стъклен съд, пълен с вода. От тавана на нишата към съда се спускат дълги снопове от тънки електрически жици. Появява се мъж в бяла престилка — същият млад човек, който сега седи вдясно от мен; мъжът прави нещо с жиците. В действието на филма има голяма празнина: сега мъжът държи в ръцете си кърпа. В кърпата има жълто-розова пихтия, която той вдига към камерата. Невъзможно е да се определи каква е тази пихтия, която има далечна прилика с парче свинско в прозрачна пластмасова опаковка.
Нова сцена: действието се пренася в малко, продълговато помещение. В средата на помещението има кушетка, покрита с мушама. Кушетката е тясна, с колани за пристягане на ръцете и краката. Откъм страната за главата е поставена жълта метална кутия на високи крака с колелца. В горната част на кутията има две кръгли командни табла. На една кука виси нещо, което много прилича на големи, черни слушалки. Изведнъж мъжът с кърпата застава до кушетката откъм страната за главата. Слага жълточервеникавата пихтия върху кушетката. Сетне взема пластмасово шише с пулверизатор като тези, дето се използват за навлажняване на ризи преди гладене, и пръсва някакъв разтвор върху пихтията. До жълтата метална кутия стои друг мъж с бяла престилка. Изглежда нервен и притеснен. В ръце държи големите, черни слушалки. На втори план се мярка шимпанзето, което се надига на пръсти до кръгъл стол от стоманени тръби.