Нервният мъж закрепва слушалките върху пихтията. Те са скачени към металната кутия с две жици — червена и черна. В стаята влиза по-възрастен мъж. Той е спокоен и приветлив. Поздравява другите двама, прокарва ръка по главата на шимпанзето, навежда се над пихтията със слушалките и проверява дали са закрепени добре. Потупва лекичко пихтията.
Близък план: жълтата метална кутия. Върху нея — въртящ се превключвач с две степени: „вкл“ и „изкл“. Ръката на спокойния мъж завърта черния превключвач от „изкл“ на „вкл“. Близък план: пихтията със слушалките. Повърхността на пихтията ту потръпва, ту се огъва от бавни вълнообразни движения. Процедурата се повтаря три пъти. На екрана се появява и амперметър, чиято стрелка рязко отскача вдясно, а сетне вяло се връща в изходно положение. Последният кадър показва младия мъж до кушетката. Той се усмихва и вдига показалец и среден пръст в победоносен знак.
Това е краят на филма. Лампите светват. Екранът се сваля. Прожекционният апарат, който стоеше точно до мен, изчезва в бяла бакелитена кутия. Всички излизат от стаята, остава само по-възрастният, уравновесен и симпатичен мъж. Застанал е точно срещу мен и държи шимпанзето за ръка. Шимпанзето не сваля предан поглед от лицето на мъжа и хрупа морков.
Мъжът се надвесва над мен и бавно и разчленено мърда устни. Старая се да следя движенията им. Затруднявам се. Знам, че мъжът опитва да ми каже нещо, но не мога да го разбера. Шимпанзето е захапало сега моркова в крайчеца на устата си като дебела пура и жестикулира с лапи. Опитвам да разгадая знаците му. Знам всъщност какво означават, но ми е трудно да ги свържа в думи; мъча се като морски офицер, отдавна излязъл в оставка, който прави опити да разшифрова флагова сигнализация. Изведнъж мъжът пуска ръката на шимпанзето и му се заканва с пръст. Шимпанзето гузно се оттегля на четири крака и се покатерва на един метален стелаж. Гледа начумерено. Мъжът отново се надвесва над мен и движи устни. Струва ми се, че казва:
— Позна ли ме?
Лицето ми е познато. Но не мога да го свържа с нищо конкретно. Мъжът повтаря въпроса си и аз понечвам да му отговоря, но не знам как. Размърдвам уши — не знаех, че мога да мърдам уши, — тоест кимам един вид утвърдително.
Мъжът също кимва, надвесва се още повече и казва:
— Викат ми професора. Но всъщност се казвам Джордж.
Кимам, кланям се и се старая да запечатам името му в паметта си. Изпитвам болка, когато опитвам да си припомня нещо. Усещам цялата си глава доста замаяна, сякаш съм я ударил в стена.
— Утре ще си по-добре — добавя мъжът, който се казва Джордж.
Приближава млада жена, усмихва ми се. Носът й е тънък, устните — месести. Тя се надвесва над мен и казва:
— Здравей, аз съм Ема. Макар че ти едва ли помниш това точно сега. След електротерапията.
Ема и Джордж, решавам да запечатам тези имена в паметта си. И аз бих искал да задам някои въпроси на двамата. Но не успявам да съобразя как. Струва ми се, че имам уста. А в следващия миг от устата ми сякаш помен няма. Усещам само как хладка вода къпе небцето ми.
Джордж — така ли му беше името? — пак говори нещо. Не го разбирам и той се вижда принуден да повтори:
— Умник — казва той и насърчително чука с пръст по аквариума.
Запечатвам го в ума си. Щом той се казва Джордж, а жената… Мама ли беше?, по метода на изключването Умник трябва да е моето име. Жената потапя пипетка в разтвора и взема малка проба.
— Коефициентът му е паднал сега под 200 — обръща се тя към Джордж.
Никак не ме интересуват техните измервания. Наместо това се мъча да наизустя името си: „Казвам се Умник“, повтарям си аз няколко пъти.
22
Кой може да бъде сигурен как изглежда? Във всеки наш образ има нещо невярно. Вече за четвърти път ми показват на филм как съм бил подложен на електротерапия. След последните три прожекции Джордж ми повтаря:
— Трябва да приемеш, че това си ти.
Готов съм да приема. Но същевременно трябва да бъда искрен. Не мога, просто не мога да проумея, че аз съм сивкаворозовата, нагъната пихтия от филма. Това ме кара да се чувствам жалък.
— Ето, погледни мен — казва Джордж, запретва ръкави и се разкопчава около шията, тъй че да видя гърдите му. — Някаква съществена разлика да намираш?
Двамата разговаряме с помощта на апарат, поставен до мен под прав ъгъл, тъй че през цялото време мога да го следя с крайчеца на окото си. Апаратът има екран. На екрана се виждат устни. Щом си помисля думата „здравей“, устните с пресилено усърдие се разтеглят в „ЗЗЗДДДДРРАААВВВЕЕЙЙЙ“. Ако искам, мога да разговарям и сам със себе си. Сутрин, като се събудя, да си казвам: „Здравей, тикво!“ „Тиква“ е една от думите, които трябва да упражнявам. Насърчават ме да се упражнявам винаги, когато имам свободно време. Вече изричам думата „тиква“ много по-ясно от Джордж — но сравнението не е съвсем обективно: аз имам достъп до електроника, докато Джордж разчита единствено на остарелите си, най-обикновени устни.