23
Когато маймуната домъква стол и се покатерва на него, мен ме хваща страх. На главата й има плетена, кръгла шапка, която прилича на жълъдова чашка. Маймуната жестикулира и гримасничи. Тя е шимпанзето, което наскоро идва заедно с Джордж. Присъствието й ме притеснява. Отначало не обръщам внимание на знаците й. Но няма как да й обърна гръб. А така бих искал. Когато някой тъпак ти се навира в лицето, плюе и от устата му хвърчат слюнки, какво по-естествено от това да извърнеш глава.
Но маймуната не се предава. Жестикулира все по-бавно и по-ясно:
— Казвам се Флинк. Казвам се Флинк… Името нищо не ми говори. Но за да успокоя маймуната, включвам на телепатия:
— А аз се казвам Умник.
Това не се харесва на маймуната. Отначало тя се опулва смаяна, сетне започва сприхаво да ръкомаха — като човек, брутално събуден от дълбок сън.
— Казваш се И-п-с-и-л-о-н.
— Казвам се Умник — отвръщам аз. — Не си разбрал правилно.
Маймуната отпуска дългите си ръчища, главата й, с плетената шапка, клюмва встрани, изглежда дълбоко опечалена.
— Ще си спомниш — ръкомаха тя.
Не искам да си спомням. Ще ми се да започна отначало. Напрегна ли се да си спомня нещо, получавам главоболие. Чувствам се най-добре, когато се втренча право пред себе си, без да надзъртам встрани или зад гърба си.
— Заедно по-лесно ще възкресяваме спомените си — казва маймуната.
Не знам нищо за маймуната. Тя се появява обикновено заедно с Джордж. Единствено това ми е известно. Откъде мога да имам някакво отношение към миналото й.
— Хайде да се споразумеем така — казва маймуната. — Всеки да пази спомените на другия. Ти ще ми разкажеш живота си, а аз ще си го повтарям, докато го наизустя. Ако някой път с помощта на електрически ток те върнат на нулево положение, аз ще мога да ти разкажа след това твоя живот.
— Ами аз? Сигурно ще искаш нещо в замяна?
— Да, да ми направиш същата услуга.
— Няма какво да си разправяме. Нищо не знам за теб. За самия себе си също почти нищо не знам.
— Ами! Все нещо знаеш!
Изведнъж маймуната застава нащрек. Колко е часът? Време за закуска, за визитация или за обиколката на нощния пазач, който проверява да няма забравени кранове? Маймуната скача на земята, връща стола на мястото му. Преди да си тръгне, надига се на пръсти към мен и ръкомаха:
— Двамата с теб сме приятели. Не забравяй това. Но не бива да показваме, че сме приятели. Тогава няма да ни позволяват да се виждаме.
24
В зъболекарски кабинет имаш чувството, че те тръшват на гръб и издевателстват над устата ти. Но аз нямам уста. Облегалката за главата на зъболекарския стол е покрита с кърпи и аз съм поставен така, че окото ми гледа право в големия, заслепяващ рефлектор. Над мен са се надвесили няколко души; с крайчеца на окото си съзирам Джордж — известен като професора — и още двама-трима мъже с предпазни маски на устата и запретнати до лактите ръкави. В огледалата около силната лампа на рефлектора наблюдавам какво правят. Един държи пулверизатор, друг — смукателна помпа, трети — тънък, остър инструмент, който прилича на зъболекарско борче. Сега, изваден на сухо, долавям и шумове. Чувам металическо стържене, шуртене и кипене на вода, потропване на крак; лаконично мутолевене изпод предпазните маски.
Изведнъж Джордж казва:
— Не мърдай, Ипсилон, ще направим само рентгенова снимка.
Всички изчезват. Оставам сам върху облегалката и чакам с притаен дъх. Нищо по-лесно от това да не мърдам. Единственото движение, на което съм способен, е шаването на ушите. Но избягвам дори него сега, когато съм изваден на сухо. От толкова дълго живея във водата, че въздухът ме плаши, страх ме е да не се съсухря, страх ме е, че ушите, хрилете, както щем да ги наречем тия хрущяли, клепнали край слепоочията ми, при липсата на течна среда бързо ще се разсъхнат, безвъзвратно ще се спаружат на картофени обелки и никога вече не ще мога да плувам с тях.
Цялото ми внимание е погълнато от предстоящото рентгеново облъчване. Все едно че наблюдавам как войници от екзекуционен взвод застават на колене, прицелват се и… От рентгеновия апарат долита тихо „щрак“. Разбира се, нищо не усещам. Милиони малки частици пронизват мозъчната ми тъкан, а аз нищичко не забелязвам. Нима това не е доказателство, че душата блуждае нейде другаде? Може би в този миг тя витае над мен — голям, невидим облак, като онези, в които изписват думите на героите от комиксите, или пък тънка, прозрачна найлонова торбичка, затъкната с единия си край в някоя от гънките на мозъка; духът, тръгнал да излети от шишето, но заловен и подложен на анализ.