— Спиртосани?
— Предимно във формалин. Е, Айнщайн не влиза в тази сбирка. Мозъкът му, казват, че се съхранявал замразен в Уичито. Но затова пък имат други, да речем, Пол Брока.
Джордж се навежда напред и ме поглежда очаквателно.
— Ако мислиш да ме подлагаш на изпит, безсмислено е, Джордж…
— Брока открива центъра на говора в човешкия мозък, Ипсилон. И с него започва период на плодотворна картографска работа. Това е най-великият невроанатом на деветнайсети век. Нещо като Нютон, само че невролог! Сега всяка година се откриват нови и нови мозъчни полета и техните функции. Не само груби функции като мускулните… Функциите на паметта, центровете на заучаването. Излязохме вече — както беше казал някой — от Колумбовата епоха. Вече не пътешестваме наслуки из двете полукълба. Преминахме към землемерска дейност и побиваме колчета за все по-малки, точно локализирани парцели. И всичко това води началото си от Брока!
— А мечтата ти??
— Всеки има някаква мечта. Сътрудниците ми ще се разсмеят или ще се усмихнат снизходително, ако споделя с тях моята. Нобеловата награда вече не носи слава. Превърна се в отличие за колективни постижения. Пътят към славата минава през по-тънки иглени уши: след като умреш, да те поставят на една полица редом с Брока.
26
Младата жена, която се грижи за прехраната ми, се казва Ема. Главата ми е гнездо с птиченца, раззинали човки, гладни за нови спомени. Давам им на залъци Ема. Лицето й с тънкия нос и начервените устни. Поредния залък — косата й. Тъмноруса. Ема почти винаги носи широка шапка от крепирана хартия — още един залък за паметта. Следващата хапка е сабото. Сетне ръцете. Гумените ръкавици, нахлузени на ръцете й. Зелената платнена престилка. Гумената престилка, която слага, когато чисти. Гласът й. Погледът й. Името й Ема, всяка буква — отделен залък.
Ема се държи така, сякаш се познаваме отдавна. Това ме радва. Не искам да се влюбя в нея. Има нещо неестествено в това влюбване на пациент в медицинска сестра. Просто по липса на друг избор. Но кого да обичам иначе? Маймуната ли?
Ако Ема нямаше тяло и беше оголен мозък, тогава вече би могло да подхванем връзка. Не плътска. Но бихме могли да се съберем в едни води. Два делфина сред отблясъците на слънцето. Аквариумът ще представлява просторен басейн. Стига да успеем басейнът ни да бъде приет от някой воден цирк, нещо като Акваландия, или от цирков състав с напредничави разбирания и номера, изпълнявани от бълхи, ще се уреди и препитанието ни. Дори делфините не могат да живеят само от приятелство.
Цяла вечер обмислям какво бих казал на Ема. Като остана насаме с нея, ще й прошепна: „Гушни се при мен!“ Представям си, че съм морска костенурка, голяма колкото скала. Толкова внушителна, че Ема би могла да ме яхне гола, без опасност вълните да я съборят. Чисто анатомически вече имам известна прилика с морските костенурки: щитовидна, гърбеста маса с малко кълбо отпред, което се поклаща като на шия. С времето ушите ми сигурно все повече ще заприличват на перките на костенурка. Ще се заселим нейде в Тихия океан, в лагуните на Малдивските или Сейшелските острови. Нощите ще прекарваме из кораловите пещери. Ема ще спи на някоя издадена скала, а аз ще си почивам, закотвен във водата под нея. Денем ще се занимаваме с водолазен спорт. С Ема на гърба ще преброждам пясъци и потънали градове и ще търся испански дукати.
27
Отново на консултация при доцентката. Да ме внесат в кабинета й за разговор насаме е вече друго нещо, не като да наднича иззад рамото на Джордж по време на сутрешната визитация. За пръв път ще разговаряме. Благодарение на моите сребърни антени мога да предавам думите си директно на слушалковите очила, които тя е взела от Джордж — и да възприемам нейната реч, нищо че съм под водата. Иначе ушите ми са напълно в ред. По принцип тя би могла да ме сложи върху кърпа в скута си и така да разговаряме. Но опасното е да не засъхна, особено окото ми. Затова оставам в аквариума. Сега не са ме сложили върху писалището, а върху ниската масичка пред канапето. Това създава по-непринудена обстановка.
Доцентката започва да ми рецитира някакво стихотворение:
— „Големият мечок, мой неизменен тромав спътник по петите; непроницаем, досами мен, мой, само мой и все пак непознат…“ От кого са тези стихове за човешкото тяло, Умник? Може би никога не си ги чувал? За разлика от всички нас ти вече нямаш тяло, нямаш „мечок“, който да крета тромаво по петите ти. Нима това не е неимоверно облекчение?!