— Понякога се чувствам малко изоставен, просто не мога да се отърся от тази мисъл.
— Знам, имаше тук един мозък миналата…
— Да???
— Вече млъквам! Много се разприказвах. Някои стават жертва на собствената си мнителност, Ипсилон. Само толкова мога да ти кажа.
Ема се смъква на земята, прегръща аквариума и притиска дясната си страна към предното стъкло. Дъхът й го замъглява с голям облак — като онези, в които вписват думите на героите от комиксите, само че празен.
29
Днес за пръв път бях представен в лекционната зала. Един от санитарите ме закара дотам в инвалидна количка; очевидно са сметнали, че обикновена масичка на колелца ще е прекалено неустойчива. През цялото време бях в съзнание. Затова мога да кажа, че това е първото ми истинско излизане от сградата, в която се намира лабораторията. До подземието се смъкнахме с асансьор. Изключително приятно бе да чувствам как равновесните ми органи отчитат движението между етажите. После се озовахме в подземието. По един коридор стигнахме до изхода за колички. Циментирана рампа водеше от него към нивото на приземието. И изведнъж ме заля светлина — незабравимо преживяване. Нали никога не бях виждал института отвън. Тухлената сграда, с формата на буква Г, е на три етажа. Покривът е плосък, с много комини и излази на вентилационни шахти. Около сградата има градинка с пръснати из нея валчести камъни; между камъните се виждат креещи борчета, сивее посърнала тревица. На светлината на ниското слънце всички прозорци изглеждат мръсни. Снегът се гуши тук-таме по сенчестите места — също както сънят в мозъчните гънки на още неразбудил се човек. Не мога да кажа дали е есен или пролет.
Слънцето прекалено ме напича. Подвиквам на санитаря да покрие аквариума с носна кърпа или вестник. Но той е без слушалкови очила. Опитвам да включа на телепатия. Резултат има, вярно, той изважда носна кърпа. Но вместо да ме покрие с нея, секне нос.
Лекционната зала се намира в сградата без прозорци в другия край на градинката. Стъклените врати остават зад гърба ни и всичко се размива пред погледа ми, виждам само червени сенки и виолетови кръгове, запечатани в ретината от слънцето. Имам усещане за тъмен коридор със закачалки. Влизаме в зала с висок таван — не толкова виждам, колкото предполагам. Оставам сам и четвърт час чакам. Зрението ми постепенно се избистря. Насреща ми редици от празни банки, които се катерят към тавана. Зад последната банка — малка преграда около прожекционен апарат. На едната стена — два портрета, маслена живопис, на другата — стара, позацапана карта с Менделеевата периодична система. Санитарят се връща, придружен от възрастен мъж в сива престилка. Двамата ме преместват на голямата маса, която се издига между студентските банки и продълговатата зелена дъска.
След всички митарства изкарвам една дрямка. Тъй да се каже, приспан като в люлка. Още дълго след като двамата мъже преместиха аквариума, разтворът продължаваше да се люлее от мъртво вълнение. Отначало толкова силно, че трябваше да мърдам уши, за да не се преобърна в тези неспокойни води. Събужда ме гласът на професора. Направо подскачам; както винаги, той не е регулирал силата на звука. Гласът му прогърмява, пуснат сякаш на воля под сводовете на покрита гара.
— Добър ден, Ипсилон! Днес ще се запознаеш с моите студенти.
Лекционната зала е полупълна. Млади хора, и от двата пола, седят пръснати поединично или на групички. Първите две банки са съвсем празни.
— Преместете се спокойно напред, тъкмо ще виждате по-добре — казва Джордж.
Някои неохотно се преместват. Най-вече студентки. Наострям антени, когато Джордж започва да излага моя случай. За жалост той не казва нищо, което би могло да ме заинтересува. Просто прескача предисторията и се впуска направо в техническите подробности: в какви разтвори съм бил поставен, и все в този дух. Така разбирам, че са ме местили от вана във вана, докато съм бил още в безсъзнание. Научавам, че в началото най-големи проблеми създавали ушите ми. За да мога да ги мърдам, трябвало да запазят поне няколко мускула. А се оказало, че мускулите могат да се изолират от нормалното кръвообращение по-трудно дори от самия мозък. Наложило се да свържат два допълнителни електрода с ушните мускули, за да ги раздвижат.
Сетне всички се изреждат да ме видят отблизо. В това има нещо тържествено — сякаш моя милост е балсамираният Ленин. Откъде знам, че съществува покойник на име Ленин, който лежи под стъклен похлупак много по-голям от моя? Бог, Дарвин, Павлов, Ленин, Хамлет… който ме е държал в ръката си? Откривам цяла галерия със стари имена. Вратата към нея сигурно е била затворена по погрешка, докато се мъчеха да направят електрическо течение в главата ми.