Студентите не изглеждат кой знае колко въодушевени. Мудно се влачат покрай мен. Едно момиче продължава да си плете, докато чака да му дойде редът. Тук-там някои лениво се прозяват. Един младеж изважда джобен часовник и го разклаща на верижката пред окото ми, навярно за да провери доколко следя движещи се предмети.
В лекцията, която следва, Джордж говори за заучаване и агресивност. Започва със заучаването и трайните, молекулярни изменения, които се наблюдавали в клетките на мозъка след упражнения за запаметяване. Теорията му не е особено впечатляваща: той просто твърди, че аз съм нещо като нагъната и надиплена грамофонна плоча или кълбо безкрайна магнетофонна лента, върху която всяко впечатление оставя точка или тире. Прозявам се и бавно се гмурвам към дъното на аквариума, като пропускам вода във вътрешните кухини на мозъка, които ми служат за плавателни мехури. Джордж, разбира се, забелязва и почуква с пръстен по аквариума. Аз благоволявам да се издигна до нормалното си положение. Чувствам се малко онеправдан. Слушателите могат да се потопят в леност, а аз — не, защо?
Сетне Джордж ни засипва с красноречие около проблемите на агресивността. Аз нямам тетрадка като студентите. Затова пък имам в излишък неизползвани ленти памет.
— Невросоциологията е изправена пред два проблема, по-важни от всички останали, взети заедно — казва Джордж. — Първият е как да се поставят на невробиологични основи правилните грижи за подрастващото поколение. С опознаването на фазите в развитието на мозъка възниква въпросът, как да се диференцира упражняването му, тъй че всеки да развива хармонично личността си и да осъществява генетическите си заложби, независимо от това дали той/тя принадлежи към масата или към дарованията, които се броят на пръсти. Другият голям проблем е как да се преборим с човешката склонност към деструктивна агресия, която при сегашните технически възможности заплашва да унищожи човешкия род. Мозъкът е един неимоверно деликатен орган, който позволява на човека да решава сложни проблеми и да планира бъдещето. Но как да си обясним защо хората с техните богати заложби постъпват тъй безотговорно? Възможно ли е причината за деструктивна агресивност да се крие в самия механизъм на действие на феноменалния мозък? Вече е известен например един биохимически процес у човека, който понякога поражда застрашаваща другите агресивност. И днес, както и в древността, гръцкият принцип „gnothi seauton“ — опознай себе си — сочи най-правилния път към познанието — завършва Джордж и си поема дъх.
Аз лежа в цялото си великолепие и слушам хвалебственото слово за моите възможности. Старая се да изглеждам приветлив, да предразполагам към себе си. Иска ми се всеки един студент или студентка да дойде при мен и да притисне длан към стъклото. А аз, като някоя стара циганка, на всекиго да погадая какво бъдеще го очаква.
Наместо това следват аритметични задачи. В почивката с помощта на санитаря Джордж ме включва към компютър — да не се пренапрягала паметта ми. Не ми е приятно, че съм свързан с този апарат. Чувствам се като някой, който си има зъби, а му пъхат в устата и изкуствена челюст. Но не протестирам. Бързо, обаче доста безучастно играя най-напред на морски шах със специално подбран студент, след това матирам Джордж на обикновен шах още на тринайсетия ход — студентите неприкрито ликуват, — а накрая решавам няколко класически задачи по математика, от задължителните за такива случаи.
След всичко това се дава време за въпроси, тъй като остават само пет минути до края на лекцията. Студентите и студентките притеснено се въртят, зяпат в тавана, чоплят нос или сравняват плетките си. Тъй като няма никакви въпроси, професорът ги освобождава. Това предизвиква кратки аплодисменти — и също като след театрално представление голяма част от публиката вече е на гардероба.
Аз се отпускам, гмурвам се към дъното и се приготвям за обратния път. Изведнъж към двама ни с Джордж приближава млада жена, която не бърза да си тръгне.
— Какво възнамерявате да правите с този, този… мозък? — пита тя.
— Той сам се кръсти Умник — отвръща Джордж.
— И за какво ви е Умника?
— Фундаменталната наука не преследва определени цели — отвръща Джордж.
— Но всичко това сигурно поглъща огромни средства. Не мога да си представя, че „Биомаш“ не очаква нищо в замяна?
— В промишлените концерни ние се вълнуваме от тайнството на живота не по-малко, отколкото университетските сътрудници. Но, разбира се, надяваме се, че в по-далечна перспектива подобни експерименти ще бъдат поставени в служба на човека.