— Ако си умен, Флинк, знаеш ли какво би трябвало да ми разправяш? Да ми разправяш как си израсъл тук.
— Работата е там, че не съм добър разказвач.
— Остави на мен да го измисля.
— На теб ли??
— Изпитвам нужда да се занимавам с нещо разумно. Остави ме аз да измисля какъв е бил животът ти, как си израсъл тук в „Биомаш“. Ако след това се наложи, ако те нулират, ще дойдеш при мен и аз ще ти поднеса твоя живот. Такъв живот, че да не копнееш повече по острова на маймуните. Твоето родно място е тук!
— Да поверя живота си в твоите ръце? Изцяло?
— Помисли си. Какво ще загубиш?
— Хайде сега разказвай ти. Думичка не съм чул за теб.
Флинк пуска жичната лиана и се настанява на тесния перваз пред аквариума.
— Нямам живот, който да мога да ти разкажа.
— Но аз знам къде е твоят живот!
— Да не лъжеш?
— Животът ти е в един метален шкаф в подземието. Шкаф, пълен със стари папки и досиета.
— Не вярвам. Едва ли работят по толкова допотопен начин. Ако съществува, ако не е напълно изтрит от съображения за секретност, животът ми ще е записан на магнитна лента или в изкуствената памет на някоя от тези нови антиподни карти.
— Грешиш, Ипсилон. Отдавна съм тук и знам, че професорът не се доверява напълно на техниката. Той е един стар романтик. Не си ли разбрал това? Теб си те пази в металния шкаф.
31
Сложиха паравани, за да не ми „пречел“ ремонтът в другия край на лабораторията. Това, разбира се, не ми харесва, боя се, че само ще подхранва мнителността ми. Докторите споделят моите опасения. Не мина много време и визитацията забеляза, че нещо става. Всеки ден вземат проби от водата, в която се намирам. Следи се за хранителните вещества и електролитите — но също така и за секретите, които отделям аз самият. От няколко дни се забелязва покачване на „параноидните титри“. Всички ние знаем какво означава това: вътрешно самозареждане.
Но този път визитацията не прибягва до успокоителни средства, за да уравновеси нарастващата ми мнителност. Погрижиха се да ми намерят „друга занимавка“ — ако ни провърви, тя може да има ефект на психофармакологично средство. А нали всички сме загрижени да не стана зависим от прекалено много лекарства. И така, снабдиха ме с четящо устройство. Поставиха до мен в нишата прожекционен апарат за диапозитиви. От тавана, пред параваните на строителните работници, провесиха, екран. Необходимо е само да задействам със собственото си движение фотоклетката в аквариума, и четящото устройство се включва: върху екрана започват да се редуват страница след страница. Отначало вървеше ужасно бавно. Но сега диапозитивите с поредната страница се сменят на всеки три секунди. Освободената ми памет действа на ейдетична основа, ще рече, запечатва всичко като камера.
Все още ми позволяват само определени четива. Три вида засега: старите обикновени търговски каталози, нотни партитури и учебници за централната нервна система.
— Колкото повече знаеш за това как си устроен и функционираш, толкова по-спокоен ще си — смята професорът.
Може би. Но може да стане и обратното: който е надниквал в кутията на цветен телевизор, като нищо ще остане с впечатление, че той всеки миг може да даде стотици дефекти. Или ако човек се замисли за собственото си сърце, за безкрайно сложния координационен процес, който предхожда всеки негов удар — нима това ще го успокои? Но за себе си мисля, че наистина се поуспокоих, откак започнах да се ограмотявам. Пък и химическият анализ на отделяните от мен секрети с нищо не противоречи на тази оптимистична констатация. Човек се чувства по-сигурен, като знае, че нервните клетки или „разсъдъчните клетки“, които изграждат мислещата част на мозъка, не са по-малко на брой от небесните тела на Млечния път. И че между тези нервни клетки, или неврони, съществуват 1.000.000.000.000.000 синапси или връзки. От това дали се помъдрява? Кой знае. Кой може да каже всъщност колко място изисква една мисъл или един спомен. Да вземем острова на Флинк, дали се вмества в една-единствена нервна клетка, или му е необходима цяла планетна система от неврони? Питах професора тази сутрин. А той само се разсмя и каза:
— И ти задаваш този въпрос на нас! Не мислиш ли, че по-скоро ние би трябвало да го зададем на теб?
Дали мозъкът служи на тялото, или обратното? Никой от учебниците не отговаря на този въпрос, макар че в библиотеката на „Биомаш“ би следвало да има и такава литература. Ако мозъкът служи на тялото, той следва да се разглежда като придатък, орган наравно с много други органи, система за обратна връзка и контрол, регулатор или просто реле, без което тялото ще се върти като свредел, ще заври или ще изсъхне.