Може би съм пристрастен, но за мен е естествено да разсъждавам в обратната насока: тялото, което съм напуснал, където и да се намира то — на гробището, във формалинов разтвор, камера за замразяване или дори да броди нейде като възкръснал зомби — това тяло за мен не е нищо друго освен сложно изработен костюм. Система от протези и спомагателни двигатели, която също като при тениса само подава топките, които ще разиграе мозъкът, тоест моя милост. За да ям, необходими са ми ръце, уста, стомах и тъй нататък. За да стигна до масата, необходими са ми крака. Почти всичката храна се изразходва от тялото, но за да се поддържа необходимият гликозен процент в мозъка — мозъкът усвоява само въглехидрати, — е необходима цялата тази многосъставна система, това уязвимо, капризно, досадно и глупаво тяло. Тялото е глупаво. Глупаво като ряпа или като дърво.
Мозъкът — това съм аз. Но къде точно в мозъка се намирам? Питах визитацията. Както винаги, когато възникват въпроси от по-общ характер, отговори професорът:
— Честно казано, Ипсилон, веднъж зададох на бившата си жена същия въпрос. И знаеш ли какво ми отговори тя? Никога не се била замисляла. За нея отговорът бил ясен: някъде в главата седяло бяло човече и управлявало цялата машинария също като техник пред пулта на атомна електроцентрала. И това човече било нейното „аз“.
Бяло човече? Може ли това да бъде утеха за един простосмъртен? Значи когато умираме, това човече напуска кораба? А как изглежда то отвътре? Има ли мозък, мускули, стомах? Може би в мозъка на бялото човече на свой ред има още по-малко, зелено миниджудже, което се разпорежда с цялата машинария от въртящия си стол. А вътре в него да се крие червено, в червеното — лилаво човече, и тъй нататък — докато се изредят всички цветове на спектъра.
Вечер понякога се излягам мислено на гръб. Настанявам се удобно с ръце под главата и леко присвити колена. Лежа си аз и не откъсвам поглед от свода на моето звездно небе. По него не се виждат обичайните съзвездия; няма ги Голямата мечка, Плеядата, Орион и Малкото куче. Затова пък моето небесно покривало, изтъкано от неврити, е изпъстрено с безброй шарки на една по-различна бродерия. Жалко само, че нямам хартия, писалка и силен телескоп.
32
Предстои посещение на Управителния съвет — във връзка с определянето на бюджета. Броят на визитациите е удвоен, Джордж минава още веднъж следобед. Дали отбелязвам напредък? Дали са оправдани разходите, свързани с мен? Напоследък повечето време мълча. Иска ми се съвсем да млъкна. Но ако изобщо престана да говоря, рискувам живота си. Близкото до ума ще е те да решат, че са засегнати някои от основните разсъдъчни полета. Не искам да ме изхвърлят при отпадъците.
Управителният съвет е насрочил посещението си непосредствено след обяда. Два часа преди обяда професорът поседя при мен, като ме галеше по гърба. Нежно, изкусно, но преднамерено. Ема твърдеше, преди да излезе в отпуск, че Джордж се слави като голям донжуан. Когато без заобикалки я попитах, каза, че не говори от собствен опит.
След обяда, даден от Управителния съвет, посетителите изглеждат развеселени, сити, а някои и сънливи — като хора с пълен стомах. В Управителния съвет влизат седмина души. Трима от тях са сътрудници на този институт. Те не показват голям интерес. Преглеждат си някакви коректури, докато професорът говори и ме представя. Един неспециалист от Управителния съвет — от табелката с името му се вижда, че той представя администрацията — задава въпрос за „целите“. По лицата и споглежданията на тукашните сътрудници разбирам, че въпросът издава неосведоменост. Но професорът търпеливо обяснява.
Когато смятам, че вече ще се заемат с мен, вниманието им се спира на вентилацията. Един по-възрастен мъж от Управителния съвет е член и на Комисията по охрана на труда. Завързва се дълъг разговор. Надвесват се над аквариума, без да ги е грижа за мен. Осветяват с джобно фенерче тавана на нишата.
Най-сетне някой се сеща и за мен. Ниска, пълничка жена с очила, прикачени към ланеца на врата й.
— Чудно ми е как ли живее без компания — казва тя и се усмихва; не на мен, а на професора.
— Чистият интелект не държи много на социални контакти.
Останалите от Управителния съвет — с изключение на сътрудниците — също се заглеждат. Единият прави кисела физиономия. Другият се подсмихва. Не ме изненадва, че ги карам да се чувстват неловко. На никого не му е приятно да се сблъска толкова пряко и брутално с най-съкровената си същност.