Дали Ръката чува? На няколко пъти тя обръща длан към мен и я присвива като човек, който надава ухо. Само дето няма слухов орган, който да поеме звука. Затова пък ми се струва, че силното място на Ръката е сетивността. Понякога тя притиска пръсти към стъклото. Да имах крак, бих затропал по дъното на моя аквариум; а Ръката, ако е достатъчно чувствителна, ще улови вибрациите. Морзовата азбука ще свърши чудесна работа, поне що се отнася до мен, тъй като аз я владея. Откъде знам морзовата азбука? Дали в миналото съм бил телеграфист?
Ръката се движи с учудваща лекота, макар че няма връзка с лакът и рамо. Много от мускулите на пръстите водят началото си нагоре от китката. Но вероятно не се изисква кой знае какво усилие, за да преодолее собственото си тегло. Затова като че ли са достатъчни и късите мускули на пръстите. А и подемната сила на водата! Защо иначе ще държат една жива ръка под водата — освен ако не са решили да използват подемната сила. Болни от детски паралич, които не могат да вървят на суша, често плуват изненадващо свободно.
По една чиста случайност открих как можем да общуваме — Ръката и аз. Често ме преследват фантомни усещания: сърби ме гърбът, потреперва бузата ми. Изведнъж ужасно ме засърбя дясното ухо, което поне си е на мястото. Съвсем несъзнателно вдигнах към него дясната ръка, която вече нямам, пъхнах в ушния канал средния пръст и го завъртях. Същевременно надзиравах Ръката; нали и без това не мога да отмествам поглед. И какво да видя, тя следваше движението, което си представях, че върша аз. Вдигна се, сгъна четири пръста, но средния пръст остави опънат. Че като започна да го върти — сякаш завиваше винт с отвертка. Какво чудесно облекчение изпитах от този пръст, притиснат към ушния ми канал!
35
Флинк отново е тук и все неговото си знае, договора за съхраняването на нашите спомени. Не ми се слуша за острова на маймуните и африканските джунгли. Искам Флинк да се махне, защото пречи на упражненията ми с Ръката. Тя изобщо не го занимава. Той гледа на нея като на екзотична морска звезда в градски аквариум. И за нищо на света не иска да подпомогне моите опити да вляза във връзка с нея.
— Остави я Ръката — жестикулира Флинк. — Ние, мислещите същества, трябва да държим един за друг!
— Нали вече държим един за друг! Кълна ти се, знам живота ти наизуст, до последната сричка и запетайка.
— Но аз не знам нищо за твоя живот освен онзи спомен, в който не си сигурен, за жената в черно, гдето те гали по бузата, докато ти лежиш под апарата за изкуствено дишане. Може ли това да се сравнява с острова на маймуните?!
Разбира се, за мен няма нищо по-лесно от това, да си измисля някакъв живот, та Флинк да миряса. Ето на: космически инженер с жена домакиня и две деца в училищна възраст. Или: цирков акробат, ерген, който е паднал от купола и си е счупил врата. А защо не и убиец рецидивист, чиято смъртна присъда е изпълнена под научен надзор? Списъкът на възможностите е дълъг като телефонен указател. Но аз не разказвам на Флинк тези измислици. Опасността да падна в ямата, която сам съм изкопал, е прекалено голяма: ако отново ме подложат на електротерапия, Флинк ще ме вземе под свой обстрел още щом дойда в съзнание. А аз доволно и безрезервно ще изслушам измислената история на моя живот, която той простодушно ще ми поднесе.
— Приготвил съм ти подарък! — казва Флинк и измъква някаква зелена папка.
— Изненада, така ли?
— Бих казал да: ето го твоя живот.
Флинк гордо притиска корицата на папката към стъклото на аквариума. Чета: ИПСИЛОН, анамнеза и пр. За миг пред единственото ми око се спуска перде. Зрителното ми поле се превръща в непрогледен тунел, сякаш ще изгубя съзнание. Наистина ми се завива свят, повдига ми се. Какво щастие, че вече не съм включен към осцилоскопите: алармената система веднага щеше да се задейства.
— Откъде взе папката?
— От металния шкаф в подземието, нали ти казвах!
— И откъде знаеш, че е моята?
— Нали пише Ипсилон. Със същите гарги, дето се виждат на пластира, лепнат на аквариума. Виж!