В следващия миг Ръката отново се свестява за моите аплодисменти, пляска вече неистово. Аз спирам рязко. Ръката също спира. Аплодирам буйно. Ръката също буйства, доколкото й позволява носната кърпа. Това означава, че посредством Ръката аплодирам всъщност аз самият; тя е изцяло в моя власт. И по-рано съм забелязвал подобни признаци. Но сега имам пълното й подчинение! Измъквам се от носната кърпа; плясвам по водата, тъй че да изпръскам Флинк — победоносно свивам юмрук.
Джордж, който любезно се покланя на Флинк, забелязва, че става нещо необичайно. С изумление следи движенията на Ръката. Аз веднага прекратявам и карам Ръката да се гмурне надолу. Не бива да се издавам толкова явно. Паметта ми е в тяхна власт. Но никога няма да им позволя да се доберат до умението ми да командвам Ръката.
37
Слепците имат обикновено кучета-водачи. Но аз не съм сляп — какво е тогава Ръката за мен? За мен тя не е овчарско куче, а възможност да имам пръст в някои неща. Вечер. Персоналът си тръгна и аз се съсредоточавам в Ръката. Тя лежи в аквариума срещу мен. На полицата под нея има птичи кафез. Използват го да я пренасят само на по-кратки разстояния.
— Махни! — мисля аз и Ръката маха.
Малко непохватно, защото няма лакът, на който да се поклаща. Отстрани изглежда по-скоро като че ли напада стъклото.
— Излез! — мисля аз и Ръката подхваща мъчителни опита да се прехвърли през ръба на аквариума. Никак не й е лесно, защото няма от какво да отскочи. Имало едно време една жаба и случило се тъй, че паднала във ведро със сметана. Стените на ведрото били толкова гладки, че нямало как да се покатери по тях. Нямало и издатина, от която да отскочи. Но жабата не се давала, плувала, плувала, докато избила сметаната на масло, а сетне се покатерила върху бучката и с един скок, право навън. Но какво да правиш с ръка в стъклена вана, пълна с подсолен разтвор? Не върви да искаш от нея да подкваси морето.
Над аквариума на Ръката стои бял пластмасов бидон — резервен пълнител с вода. Когато нивото в аквариума спадне, вентилът му автоматично се отваря. Карам Ръката да гребе водата встрани от дълбокомера, тъй че да го надхитрим. Така успяваме да повдигнем нивото на водата в аквариума почти до ръба. Сега Ръката се хваща с два пръста за ръба и започва да се надига. Успя! От аквариума Ръката се строполява върху покрива на кафеза. За миг застива. Щом се съвзема, слиза от кафеза и продължава надолу. Вече не я виждам. Но я привличам към себе си като магнит. Тя се лута по плочките на пода. През цялото време чувствам как разстоянието помежду ни се скъсява. Пръстите напипват тръба и започват да се катерят, Ръката достига една полица и тръгва по нея рачешката и на верев. Тържествувам, когато тя изведнъж се появява в нишата точно пред мен.
На следващата нощ карам Ръката да повтори точно същото упражнение. Не можем да рискуваме. Най-пагубно би било, ако Ръката не успее да се върне в убежището си. Ако се заклещи някъде или нощният пазач я стъпче. Не успее ли да се върне за закуска, тоест за инжекцията, много скоро ще хване гангрена и ще умре.
И така всяка нощ. Едно и също, едно и също. Но на седмата нощ вече се чувстваме готови. През две врати, до стаята, където се събират в почивките на кафе, се намира канцеларията на секретарката. При всяко излизане от аквариума съм се старал да опозная по-добре близкото обкръжение. На седмата нощ изпращам Ръката в канцеларията. Тъй като тя не вижда, ще трябва да се ориентираме по чувство и интуиция. В часовете на самота съм залягал да развия особено интуицията в освободените мозъчни полета. Изработил съм си не само шесто чувство, но в зародиш вече и седмо, осмо. Задачата на Ръката е да отмъкне от канцеларията молив, бележник, плик, а по възможност и марки.
Първата нощ Ръката домъква плик и гордо ми го показва. Заедно се възхищаваме на придобивката почти цял час, сетне идва време да помислим къде да скрием плика. Мушваме го под моя аквариум. Между дъното и плочките на нишата има половинсантиметров процеп.
На следващата нощ Ръката се връща с молив, който обаче е прекалено дебел, за да влезе в процепа. Ръката отнася молива със себе си и го пуска между триците на дъното на кафеза. Накрая успяваме да задигнем и телефонен бележник. Него вече няма как да го скрием. Оставяме го ей така и разчитаме на небрежността, която се шири сред персонала. Двете заместнички, които си делят часовете на Ема, досега не са се проявявали като особено амбициозни.