Няколко нощи подред се упражняваме в благородното изкуство на краснописа. Резултатите след първата седмица са ужасяващи. Лишена от горната си част, ръката е принудена да пълзи с молива по мъничките листчета на телефонния бележник. Олюлява се като шотландец под тежестта на дълъг 25-килограмов прът, който трябва да се метне възможно най-далеч. Друг проблем, който предвиждах, но все пак съм подценил, е какво да правим с изподрасканите листчета. Не можем да ги оставим да се търкалят наоколо. И на това се намира разрешение — на връщане Ръката се отбива в съседното помещение и дава на мишките да изгризат хартийките.
След една седмица почеркът ни е вече четлив, само толкова. Но на кого да пишем? Дали до Радиото, да си пожелаем любимата песен? Или до някоя организация, като се оплачем от условията, при които сме поставени? Безсмислено. „Биомаш“ членува в международен профсъюз на научните работници. Няма съмнение, че Джордж и фирмата спазват съществуващите правни норми. Дори да не е така, положително имат адвокати, които ще ги оправдаят.
Една нощ решавам, че можем да си пишем с някого. Заедно съчиняваме обявлението за рубриката „Запознайте се“:
Довършваме писмото следващата нощ и залепваме плика — това не се оказва толкова просто. Сега вече остава само марката. Знам, че в канцеларията има, в металната каса, но тя за съжаление е заключена. В очакване да се сдобием с марка, мушваме плика в скривалището под аквариума. Като че ли най-сетне ще започне истинският живот.
На следващата нощ Ръката измъква писмото. И го хвърля на мишките да го изгризат. Не искам никакво сърдечно запознанство! Искам да се върне Ема.
38
Днес присъствам на следобедното кафе. Пренесоха ме върху откачената вратичка на един шкаф. Така водата в аквариума не се плиска много и опасността да ме хване морска болест намалява. Ето ме вече и край масата в стаята на персонала. В другия край на масата е приготвена голяма торта. Между тортата и мен стои ваза с изсушени цветя. Букетът ми пречи да видя самата торта. Но тънките розови свещи стърчат над цветята. Тортата има 21 свещи. От тясната страна на масата, на едно детско столче, седи рожденикът. Флинк навършва днес 21 години. Поканата му малко ме учудва. Нали не биваше да издаваме, че сме приятели.
Белите мишки не са зачетени, но затова пък е поканена Ръката. Затворена е в обикновена папагалска клетка, която поставят до моя аквариум. Ръката не проявява особен интерес. Тихичко шумулка из триците на дъното на клетката.
Не виждам Джордж — а съм сигурен, че е поканен. Приветствие към виновника за тържеството произнася наместо това ветеринарният лекар, който се занимава най-пряко с Флинк. Познавам го съвсем бегло. Словото, което държи, навява печал, но е пропито, струва ми се, от най-искрено чувство.
— Скъпи Флинк — подхваща ветеринарният лекар, като забива нос в бележките си, — двайсет и една години, нищо работа, ще рече някой, но за едно шимпанзе това не е малко. На тази възраст човек тъкмо е завършил своето учение. А шимпанзето стои вече на прага на златната средна възраст. За теб, Флинк, животът започва не на четирийсет, а на двайсет години. Както всички знаем, могат да се кажат много, много хубави думи за златните години, които очакват Флинк оттук нататък. Но позволете ми да използвам случая и да пофилософствам. За мнозина, които не са се погрижили за свой дом, средната възраст не е кулминация на жизненото поприще, а задънена улица. Това ми припомня историята за онзи мъж на средна възраст, който цял живот се стремял нагоре. Животът му се струвал дълга, стръмна стълба с мрачни сводове. Но откъм върха на стълбата му се мержелеела светлинка, сякаш там горе имало огряна от слънцето тераса с бухнали в зеленина дървета, цветя и водоскоци. И негова цел в живота станало да се изкачи колкото може по-скоро до тези висящи градини, които си представял като земен рай. Вървял нагоре упорито, без да знае що е нощ и ден. Докато веднъж, на попрището жизнено в средата, стигнал прага на сияйния отвор и вече се канел да излезе в градината на терасата. Но когато взел последното стъпало, ударил на стъкло, което запечатвало стълбата. И това не било обикновено стъкло, скъпи приятели. Там имало всъщност огледало! Светлината, в която мъжът виждал своето бъдеще, била само отражение от входа на стълбището.
А сега вдигам чашата с кафе за теб, Флинк. Нека всички вдигнем чаши за нашия рожденик. Защото сме уверени, че за теб, Флинк, целта на живота никога не са били лъжливите огледала. Макар че стоиш на земята здраво, с два крака, твоят поглед винаги е бил устремен към висините, към откритото синьо, истинско небе!