Всички край масата — ветеринарният лекар, стажантът и една от чистачките, зарязала за момент работа — се просълзяват, когато вдигат чаши за Флинк. Самият той реве така, че пръските от устата му набраздяват водата в моя аквариум с вълнисти кръгове като при дъжд. След това ветеринарният лекар поднася колективен подарък — фотоапарат, който автоматично промива снимките.
— От всички присъстващи! — подчертава ветеринарният лекар, но аз самият не съм давал пари; а и Ръката едва ли има някаква заслуга.
След това Флинк трябва да угаси свещите на тортата. Неловко положение. Устата му е прекалено широка, бърните му не са много подвижни и едва ли ще се справят със задачата. Въздушната струя свисти през тях без определена посока: веднъж отнася част от крема на тортата, при следващия опит подхваща две от сухите, леки като перца цветчета от букета в ниската ваза.
Стажантът иска да помогне, застава зад гърба на Флинк и се кани да духне свещите вместо него. Но тогава решавам да се намеся аз: втренчвам поглед в челото на стажанта и му внушавам своето хрумване. Той почти веднага включва и следва волята ми: отваря клетката, в която е Ръката. Аз направлявам Ръката и тя тръгва като паяк към тортата. Вече при тортата, карам Ръката да подскача и пъргаво да се присяга към свещичките. С палец и показалец тя бързо стисва фитилите и ги гаси. Поопарвам се — нали нямаше как да наслюнча пръсти.
Ръката се заклаща към папагалската клетка, а Флинк получава първото парче от тортата, цяло-целеничко. И лакомо облизва черните си пръсти. Отрязват му второ парче и преди тортата да е разпределена, той вече е изял и него. Флинк изпръхтява от доволство, надига се от бебешкото столче, мята се на лампата и започва да фотографира всички наред с новия апарат. Катери се навсякъде из стаята да хване различни кадри: на етажерката с книгите, върху отдушника над печката, по пердетата, а накрая яхва дори аквариума и изстрелва една светкавица право срещу кората на големия ми мозък.
Щом щракне, Флинк веднага бърза да извади снимката, преди да изчака необходимото време. Но ветеринарният лекар го убеждава да е по-търпелив. Когато снимките са готови, Флинк не ги харесва. Накъсва ги до една и от лампата пръсва парченцата по цялата маса.
Следва прожекция. Флинк е пожелал да види любимия си филм „Коко, горилата, която умее да говори“. Филмът продължава почти час и показва как една научна сътрудничка занимава млада женска маймуна с мимически език. Подробно се проследяват усилията на сътрудничката и не по-малките усилия на Коко. Аз се отегчавам и наместо това подхващам серия от упражнения с Ръката, която карам да се катери из клетката. Искам да проверя силата на мускулите й. Истинско чудо е как Ръката привикна да се движи на сухо. Без да разчита на подемната сила на водата, тя върши сложни движения, които изискват мускулна сила.
Филмът свърши и Флинк тръгва да обикаля масата и да прегръща хората. Изведнъж запокитва фотоапарата по ветеринарния лекар. В следващия миг се вкопчва в пердето и рита по прозореца. Но стъклото не поддава. Тогава се мята към вратата. Само че тя е заключена. Всички замръзват смаяни, без да продумат. Флинк се свива в ъгъла под перваза на прозореца, старчески превитият му гръб остава извърнат към нас.
Ветеринарният лекар започва да се смее. Останалите се присъединяват към него. С един скок Флинк се озовава на перваза на прозореца. Смее се и той — до сълзи. Сетне започва да ръкопляска. И не престава, докато всички не му аплодират.
На вратата се появява професорът. Зад него чака операционният асистент. Ветеринарният лекар хваща Флинк за лапата и го завежда при професора. Професорът взема Флинк на ръце и гали кокосовото му теме. Флинк ни гледа, хили се паникьосано и маха с дългата си лапа. Прекалено големият лигавник виси на шията му като престилка.
39
Правят се някакви приготовления. Изнесоха аквариума с Ръката в санитарния възел. Вчера трима мъже работиха повече от четиринайсет часа, за да инсталират контролна телекамера на мястото на аварийния душ, ще рече, на стената вляво от мен. Аварийният душ изчезна заедно с лабораторните маси. Тъй като тук вече не се държат киселини или други разяждащи химикали, той стана излишен. Малката сива камера с проблясващ обектив е монтирана на подвижно рамо: тя бавно обхожда лабораторията, от единия до другия край. За двайсет секунди тръгва от отсрещната стена, плъзга се покрай мен, стига до дясната стена и се връща в изходно положение. Когато тази сутрин по време на визитация попитах защо, професорът каза: