— Ипсилон — казва професорът. — Смятаме, че си прекарал епилептичен припадък. Нямаме представа дали става дума за случайно проявление. Нямаме представа какво го е породило. За всеки случай известно време ще бъдеш на ксилокардови капки. Искам освен това да следиш дали ще се появят някакви промени в състоянието ти. Особено внимание обърни, ако видиш чудновати светлинни петна, чуеш писукане и скърцания, доловиш странни миризми или ако изобщо ти се стори, че губиш съзнание: Това може да са симптоми на нов припадък. Наричат се аура. Но най-важното е да не се тревожиш. Дори да си получил припадък, няма страшно. Ще държим епилепсията в шах. Впрочем знаеш ли, че едно време са я наричали „Свещената болест“. Това не е какво да е заболяване — човек почти може да се гордее с него.
Иде ми да им кресна: „Аз съм велик, неповторим! Макар че в началото съм бил едно нищо, някакво си клетъчно надебеление. Но постепенно ставам неврална плоча, тръба, глава на карфичка, от която се оформя гладкият, невинен ембрионален мозък. Бил съм непоквареният мозък на малко дете, разпнатият мозък на ученик, угриженият и нагънат мозък на юноша, а сега съм съвършената мислеща машина, укротен и умиротворен като атомен реактор. Само внимавайте, мътните ви взели, някой ден аварийният охладител да не излезе от строя!“
Толкова съм уморен. Нямам сили да помръдна разнебитената си плът. След като визитацията излиза, лежа лениво и зяпам Ема, която чете на глас заради Омега. Той наднича през рамото й, втренчил в мен змийския си поглед както през нощта.
43
Хубаво нещо е възстановителният процес след боледуване. Но той подтиква и към размисъл. Не мога да забравя Флинк. Сега, когато го няма, започвам да го виждам в нови измерения. В представите ми той е по-едър, по-забележителен, дори по-сериозен. Чувствам се като дете в сравнение с него. Знам, че никога няма да се върне. Ако някой ми кажеше, докато Флинк все още беше „сред нас“, че ще скърбя за него, бих се изсмял. Той беше един непоносим дърдорко, в когото не намирах нищо привлекателно.
Какво да правя с острова на неговото детство, с острова на маймуните? Сега той стана мой. Флинк никога няма да дойде, за да си го потърси. Колкото повече мисля за острова на маймуните, толкова по-свой го чувствам. Това вече не е детството на Флинк, а моето собствено детство. Островът на маймуните живее в мен, в парника на моя мозък той расте и се изпълва с обитатели. В началото опитвах да разпозная поселниците. Любопитно ми беше дали са шимпанзета или хора. Но все не ги докарвам на фокус. Всъщност това няма значение. В зряла възраст никой не го е грижа как изглеждат родителите му. Като деца страшно държим родителите ни да не се отличават от родителите на другите деца; да не са по-стари, с по-малко пари, с други разбирания или с особени дрехи. Но за мен като възрастен човек важното са взаимоотношенията.
Седя край водата и дращя с една суха клечка по пясъка. Чакам мама. Тя отиде да вземе полагаемата ни се за днес храна, която автоматично излиза на дажби от тенекиения казан. Мама никога не ме взема със себе си, когато отива за храна. Не искали там да им се пречкат и мотаят дечурлига. Татко цял ден не се е мяркал. Както обикновено, той се бори за правдата в някой заплетен спор. Този път се карат на кого принадлежи едно дърво, изхвърлено на брега от морето. Една лятна утрин дървото се появи на нашата малка брегова ивица. Оставихме го — тук винаги се ширят вярвания в „духове“. Но следващата нощ излезе буря, вълните отнесоха дървото и дни по-късно го изхвърлиха през няколко парцела от нашия. Собствениците твърдят сега, че дървото е тяхно. Татко ходи с братята си да го прибере. Но ония ги прогонили. Та затова възрастните мъже на стадото са се събрали на Слънчевата скала, дъвчат грахови шушулки и разглеждат спора. А в това време мама е за храна.
Детството ми не е много щастливо. Често седя сам и чертая фигури по пясъка. Не че означават нещо. Седя и все едни и същи заврънкулки чертая. Без да знам какво изобразяват — просто самото чертане ме успокоява. Понякога си представям, че ни сполетява голямо бедствие. Че избухва горски пожар сред тукашните чепати борове и сухи хвойнови храсти. Или че настъпва потоп и отнася всички ни в сивото море. Мечтая да направя списък на онези, които би трябвало да се удавят, и на тези, които ми се иска да оцелеят. Само че не умея да пиша. Като набележа шест-седем имена, изгубвам нишката и започвам отначало. Защо се бави мама? Ако не се върне, преди слънцето да е стигнало до ствола на големия дъб, ще я сложа в списъка на тези, които ще се удавят.