Другарчетата ми не се мяркат. Пет пари не давам за тях. Рядко измисляме нещо забавно. Висим по дърветата и разтягаме мишци. Или седим по камъните край брега, плюем по тях и след това размазваме ли, размазваме слюнката с пръст. Иска ми се да построим нещо. Но никога не ме избират за водач. Дори да се споразумеем за нещо, без аз да съм водач, пак нищо не излиза. Такива са тукашните малчугани, никога не държат на думата си!
Всяка есен и пролет пристига Наборна комисия. А ние се строяваме смирено по семейства. Имам двама по-големи братя, които вече ги взеха. Не ми е съвсем ясно за какво. Сигурно всички минават първо през подготвителен лагер. Голям позор е да не те вземе Наборната комисия. Или трябва да се ожениш, да създадеш семейство, или да те вземе Наборната комисия. Иначе си едно нищо. Цял живот ще гниеш тук. Без да те допускат до събранието, което заседава на Слънчевата скала, ако си мъж. А ако си жена, ще минаваш последна на опашката за храна, след като се изредят всички омъжени.
Слънцето вече превали дъба. Налагам по-строго наказание на мама. Ако не се върне, преди слънцето да застане над старото гнездо на враните на дървото до дъба, ще види тя. Ще изкопая дълбока яма и ще я тикна вътре. И всички ще се изредят да пикаят и серат в ямата. Ще трябва да помисля за отводнителна тръба — да не се удави. Но нека затъне поне до шия. Ще й се полага по малко храна и вода — нали целта не е да я уморя.
Ето че слънцето прехвърли гнездото на враните. Трябва да измисля още по-страшно наказание. Някои от нас ги вземат за медицински опити. Макар и доста рядко. Такава участ се отрежда само на най-големите тъпаци. Но изискването е да бъдат физически здрави. Болнавото и сакатото не го щат. Затова никога не набират голяма бройка. То, на който не му сече умът, май и телесата му не ги бива. Не можем да принудим мама да се пише доброволка. Ще я излъжем: ще й кажем, че този кораб е дошъл да я отведе при двамата ми братя. На тази въдица тя сигурно ще се хване. Все въздиша по тях — за мое раздразнение. Нали аз съм най-малкият! Аз имам най-много нужда от нея. Ако мама не се върне, преди слънцето да е превалило стражевия бункер на скалистото островче сред отсрещния проток, ще задигна газ и ще я залея. Ще остане само да намеря отнякъде кибрит. Но и това ще се нареди. Хората от Наборната комисия не внимават особено за вещите си. Ние дечурлигата винаги успяваме да пребъркаме чантите или крадем направо от джобовете им. Скрил съм вече една счупена лула и пет отварачки за шишета в изоставената хралупа на един кълвач.
Ето я най-сетне и мама! Напушен на плач, аз се втурвам към нея и се хвърлям така буйно в обятията й, че тя изпуска кошницата с царевичните мамули. Отблъсква ме разярена и аз тупвам по задник в една локва край брега.
44
Ема, защо нехаеш за мен? Виждам само гърба, тила, прасците ти, които се изпъват, когато се издигаш на пръсти, за да стигнеш таблото с бушоните над аквариума на Омега. Понякога успявам да те зърна в профил, когато вземаш Ръката в скута си, за да й инжектираш дневната дажба храна. Но вече не ме поглеждаш, дори мимоходом не ти се откъсва една мила дума за мен. Когато седиш отсреща и четеш на глас от спортния каталог — защо прикриваш уста с длан? Нали знаеш, че и така те чувам. Впрочем какво стана с „Планинар“, норвежкия анорак, който те помолих да ми изпишеш?
Ема рязко извръща глава и ме стрелва с поглед, но в следващия миг отново се държи, все едно че не съществувам за нея.
Нещастна ли си, Ема? Спокойно можеш да ми се довериш. Ти изслушваше моите проблеми, сега аз съм готов да чуя твоите. Нали това е основата на всички човешки взаимоотношения: доверие. Разбирам, че сега Омега има по-голяма нужда от теб. Нали е още нов тук. Но все пак той няма право да обсебва всяка твоя минутка! Не че искам да кажа нещо лошо за Омега, но не съм сто процента сигурен, че той има доброжелателно отношение към теб. Или към мен. Знаем ли всъщност от каква среда произхожда? Аз на твое място щях да сляза в подземието и да извадя досието му от заключената метална каса. Не, аз самият не държа да знам. Искам ти да си наясно. Как така да не се интересуваме кой от каква среда произхожда — нали винаги точно това правим. Колко често разчитаме на човек, за когото не знаем от каква среда е, с какво се занимава, какви интереси има… Ще речеш може би — еснафщини! Не, мисля, че това е съвсем човешко.
— Престани! — провиква се изведнъж Ема от другия край на лабораторията.
Не, няма да престана. И знаеш ли защо: защото няма какво да губя. Достатъчно дълго съм се умилквал край теб като влюбен хлапак. Търпях всичките ти капризи. Стараех се винаги да изглеждам весел. Все треперех да не ме помислиш за несхватлив — но с една думица не съм се осмелил да ти противореча. На черното виках бяло и на бялото черно. Над всяка задача, поставена ми от теб, съм залягал със свръхчовешки усилия, приемал съм я като въпрос на чест. И всичко това правех, за да не ми кажеш някой ден, че не ме обичаш.