Не може повече така. Стига сме си играли на криеница. Не искам от теб да ми кажеш, че ме обичаш. Това не става с искане. Досега мислех, че без тази надежда не бих могъл да живея повече. Но нека погледнем истината в очите: аз няма да свърша. Просто не зависи от мен. Дори да бях все още пълноценен човек, с ръце и крака, едва ли бих се разпоредил сам със съдбата си — да живея или не. Все пак единици са тези, които посягат на живота си. Сигурно никога не бих могъл… винаги съм си мислил, че за такова решение трябва да си в транс, да си се заблудил в тясната ничия земя между щастието и отчаянието. Ема, би ли могла, би ли могла…
— Ако не млъкнеш, ще излезем да четем оттатък, в санитарния възел!
Добре. Вземи си другарчето, ако щеш и двете другарчета, и излез в санитарния възел. Ръката също ли те слуша? Какво иска да й изпишеш от каталога? Ръкавица от свинска кожа, от Тайван, модел „Анасонка“? А на Омега мисля, че трябва да изплетеш шапка, като онази, дето я подари на Флинк. Спомняш ли си Флинк, Ема? Извинявай. Просто не съм на себе си. О, не: на себе си съм и още как. Точно такъв съм аз. Когато река да не се преструвам, само и само за да ти угодя. Е, може би попресилвам нещата, като имаш предвид, че много ми се е насъбрало. Месеци наред аз лежа тук, а то се трупа ли, трупа в душата ми. Ако утре съм изключително мил и кротък, не мисли, че това е нормалното ми състояние. И аз съм егоцентричен, и аз съм неуверен, и аз имам нужда да сложа глава в скута ти, като мъжете, които си срещала досега.
— О, ще се махна оттук! — казва Ема, пъхва каталога в джоба на престилката, хлопва сгъваемия стол, поглежда стенния часовник и напуска лабораторията.
Стой си ти в стаята на персонала. Седи, пуши и зяпай как кафето бавно се процежда от машината. Има още много време, докато се съберат останалите. Впрочем, ако мислиш да плачеш, иди по-добре в тоалетната. Само не забравяй, че после ще трябва още три четвърти час да не показваш лице, ако искаш да няма въпроси. Чуваш ме отлично и в стаята на персонала. Ще те догоня дори на тавана при животните. Или в канцеларията на секретарката. Е, в стаята на Кърт ще ме чуваш вече по-слабо. Ако искаш да си напълно сигурна, че ще се отървеш от мен, по-добре си върви вкъщи.
Как живееш, Ема? Имаш балкон, знам от онова време, когато все още можехме да разговаряме. Гледаш котарак на име Моцарт, кастриран нещастник, който никога не излиза навън. Дори на балкона, защото го е страх от чайките. Впрочем на кого го остави, когато замина на курорт? На майка си ли? Нали откак не живееш при нея, вече сте истински приятелки. „Надалеко, че да сме си мили“, така ли се казваше. Доволна ли си от своя живот? Или по-скоро: замисляла ли си се да го промениш?
Чувам, че подпечатваш пропуск на изхода — в графата за неразположеност или за главоболие? Извинявай, Ема, макар че вече не ме чуваш. Защо стана така с нас? Не, това не е естествено. За теб аз съм просто опитомено животинче. Не толкова безрезервно предан като куче; а и не мога да се кърша така лениво-изискано като Моцарт. Все в едно и също положение лежа. Стига да не получа епилептичен припадък, разбира се.
Извинявай! Мисля, че се досещам каква е работата: наредили са ти. Джордж и сътрудниците му са те привикали, прелистили са програмата ми и са казали: „Виж какво, Ема, май ще трябва вече да държиш Ипсилон на разстояние. Струва ни се, че невроните му са прекалено заети от вашето приятелство. Той се разсейва покрай теб. Не го схващай като забележка, приеми го по-скоро като комплимент. Знаеш, че високо ценим работата ти. На теб може да се разчита, преценяваш бързо и правилно. За съжаление Ипсилон също е забелязал добрите ти качества. Съвсем естествено е, че е толкова привързан към теб. В случай на някакви особени произшествия разчитаме, че ще ни докладваш както винаги.“ Прав съм, нали, Ема?!
45
Нощи наред Омега и Ипсилон лежат и се гледат втренчено. О, започвам да се вдетинявам и да говоря за себе си в трето лице. Но можеш ли тук да се държиш като възрастен? Има ли бебе, което да е стояло в инкубатор по-дълго от мен? Ипсилон, неимоверното дете-чудо, заковало се на килограм и нещо.
Ръката спи, свита на кълбо, свила шепа. Никой не спи с разтворена длан, явно никой не иска да се събуди със зелена храчка или люспесто дяволско яйце между линията на живота и линията на щастието. Вече не смея да закачам Ръката. Внушавам си, че докато аз не я разхождам нагоре-надолу, Омега също ще кротува. Мълчаливо споразумение. Но може би и първа стъпка към установяване на контакт. Между нас цари вече не безмълвие, а изчакване.