Животът на острова на маймуните върви по старому. Не съм пораснал от последния път насам. Отношенията с другарчетата ми не са станали нито по-сърдечни, нито по-естествени. Татко все така се съди с някого на Слънчевата скала. Мама се губи с часове, като тръгне за храна и вода. Вечер всички седим край огъня, а старите ни засипват с вечните, неизменни спомени за живота в джунглата. Ако се шмугнеш напред и започнеш да ровиш в огъня с клечка, плесницата ти е сигурна.
Омега дали си има свой остров на маймуните? Или е израснал сред прилепи в някоя плесенясала, влажна и студена скална пещера? Дядо ми по бащина линия е покойник. Когато на острова на маймуните някой умре, погребват го в седнало положение, с лице, извърнато към Африка. Дядо почина отдавна — какво съм седнал да мисля за него. А когато е умрял неговият баща, дори не съм бил роден. Пет пари не давам за стотиците старци, които нося на плещите си, цял стълб, който се губи в облаците. Старци, за които се твърди, че били мои прадеди, и затова трябвало да скърбя за тях и да ги почитам. Какво е островът на маймуните? Коричката на погача, безрадостен полуцивилизован живот. Една зима не бихме могли да изкараме без държавата. Да ловим риба не ни бива. Седнем ли да вадим корени, сами ще подготвим гибелта си. За няколко години нашият шубрачест, песъчлив остров ще се превърне в огромна гола скала.
Надигам се да измеря жизненото си пространство. Аквариумът е дълъг пет мозъчни педи, широк три и висок четири. Място, колкото да се позавъртиш, но само толкова. Седна ли да правя резки завои, току-виж нервите, които обикновено се влачат под мен, се заврели в окото ми. А то може да се нарани, защото нямам мигли, които да го пазят.
Притискам се към дъното като калкан, обръщам гръб на ярките светлини в лабораторията и се провирам под тръбата, която непрекъснато бълва мехурчета кислород. Какво блаженство, когато игривите мехурчета започват да гъделичкат браздите и гънките ми. Лежа, втренчил поглед в плочките на тъмната задна стена на нишата. Когато Джордж завърши опитите си, защо пък да не ми намерят някъде работа като пазач. Същинска миниатюрна подводница или подводна телекамера, аз мога да кръстосвам надлъж и нашир военни докове и пристанища, да надзиравам всяка педя и да донасям за всяка нередност. Трябва ми само още някоя лека, но силна челна лампа — за по-големите дълбочини. Как ли ще понасям студа? Какво ще стане, когато водата замръзне? Ще мога ли да разчитам на чувството си за ориентация, или на нея денонощно ще трябва да работи малък радиофар, за да не се заблудя някъде под ледовете и да измръзна.
Да не бях толкова зависим от течна среда, бих могъл още сега да „натисна газта“, да се издигна над аквариума като на въздушна възглавница и да се движа свободно из стаята. Въпросът е как да се измъкна от лабораторията. Вратите положително са затворени; тук има твърде много скъпа апаратура — а и спирт, химикали и други привлекателни неща. Не бива да забравям и контролната камера. В климатичната инсталация има вентилатор, който ще ме нареже на парчета, ако опитам да се измъкна оттам. Но ако забравят някой от прозорците открехнат! Ще се понеса над озарения от луната парк като топчеста летяща чиния. Ами после? Едва ли някъде ще ме чака готова трапеза — само да ида и да седна. Бих могъл, разбира се, да си потърся някой клон, да го яхна, да полетя към сборището на вещиците на връх Брокен и да се включа във вихъра на тяхната вакханалия. Но Опашатият не може да не ме забележи сред останалите вещици. Къде ще се скрия тогава? При таралежите! По форма и големина си приличаме. Ще се представя за гол, розов таралеж. Положително ще ме приемат, стига миризмата да не ги смути.
Но предпочитам да видя Бог. Господ-бог живее на небето; само в началото на Стария завет е все още на Земята. През деветнайсети век, около девет милиарда години след Сътворението, Бог изпраща в южната част на Тихия океан Чарлз Дарвин — да направи опис на тогавашното състояние на нещата — дали до следващата основна инвентаризация на еволюцията ще минат още толкова години?
На какво ще се натъкне тогава Дарвин? След девет милиарда години. Когато при следващото си посещение затърси кораб, който да го отведе на любимите му Галапагоски острови — как ли ще изглеждат тогава сипките? По законите на борбата за съществуване и на естествения подбор за тези милиарди години следва всички живи твари да направят голяма крачка напред. Достатъчно е да се обърнем назад и да сравним: къде ги днес динозаврите, летящите чудовища, еднорозите, саблезъбият тигър и неандерталецът? Мисля, че аз съм предвестник на ново време. В бъдеще цялата Земя ще е под вода. Всички бозайници, птици и насекоми ще водят мирно съвместно съществуване в един огромен воден басейн — ако слънцето все още грее, забележете; иначе всички ние ще си лежим дълбоко замразени като в забравена хладилна камера.