— Всичко е ясно като бял ден — все едно ще включим телевизор към антена — казва Кърт.
От джоба си изважда телевизионен кабел, навит в жилава пластмасова опаковка, която разкъсва със зъби. В двата края на белия кабел са прикрепени метални букси.
— Би трябвало да стане — казва Кърт и оглежда буксата. — Твоят зрителен нерв без съмнение е по-тънък, но ако не шаваш много, няма да се измъкне.
Кърт слага стол под телекамерата и се качва на него.
Изважда контакта й, който отвежда образа в някаква контролна централа и вместо него включва своя кабел. Слиза предпазливо и пътьом размотава кабела по пода. Преди да се заеме с мен, отново смръква енфие.
— Самообладание сега, Ипсилон… За съжаление ще трябва да те обърна, за да закрепя здраво кабела за зрителния ти нерв.
Кърт ме обръща с корема нагоре така кротко и внимателно, че почвам да се питам той ли е, не е ли той. Нищо не усещам, когато пъхва зрителния ми нерв в металната букса. Сетне ме връща в нормалното ми положение.
— Готов ли си, Айнщайн?
Кадърът от камерата ме изненадва, сякаш спя и някой изведнъж светва лампа пред клепачите ми. Чувствам цялата си глава залята от червеникава светлина. Здравото ми око нищо не вижда; ослепителна белота.
— Ще ослепея!!
— Сега, сега.
Ослепителната белота преминава в сивота. Няколко минути по-късно здравото око си възвръща зрението: Омега лежи и ме зяпа както винаги, без да помръдва. В другото, скаченото око трепти размазана сиво-бяла картина. Постепенно се избистря. Обхождам с поглед лабораторията. Виждам светли плочки по пода и четири високи прозорци със спуснати щори. Вляво широка ниша с наредени един върху друг аквариуми — камерата се премества надясно и виждам как мъж с разкопчана бяла престилка ми прави победоносен знак… Зад него се вижда по-малка ниша с един-единствен аквариум. Себе си не мога да видя, защото водата блещука.
— Сложи нещо черно пред здравото ми око!
— Няма нужда. Бързо ще свикнеш. Все едно че гледаш на микроскоп. Само начинаещите мижат или слагат нещо пред окото, с което не гледат. Човек бързо се съсредоточава върху едното око.
Кърт е прав. След като обхождам лабораторията още няколко пъти с поглед, цветната картина с Омега избледнява, докато изображението от камерата става все по-ясно. Картината и сега е черно-бяла, но вече не играе, като се изключи една сива ивица, която пробягва през няколко секунди отгоре надолу.
— Вдигни щорите!
Човекът, който стои върху теракотения под, се затътря към перваза на прозореца и дърпа някакви шнурове. Успява да вдигне щорите само на единия прозорец; на другите три те остават малко или много провиснали на средата. Навън се вижда паркинг. Паркингът е препълнен. Някои коли са паркирани наполовина върху посърнали тревни площи, други препречват междинните платна за маневриране. Отвъд паркинга се издига висока светла сграда. На фасадата й проблясва неонов надпис с големи букви БИОМАШ. Под надписа се откроява тъмен правоъгълник. Върху него последователно се отчитат температурата и времето, в момента 17,03, съответно + 6.
Изведнъж осъзнавам: аз съм тук горе, в камерата. Именно тук е битието ми. Нямам вече чувството, че съм затворен в мозъка! Виждам, разбира се, аквариума при всяко завъртане на камерата надясно, но какво от това? Там вътре би могъл да лежи който и да е друг. Да, стара истина е, че човек съществува чрез сетивата си. Но в моя случай има една важна разлика. Обикновено сетивата — очите, ушите, носът — са неразделно свързани с мозъка. А разстоянието между окото на камерата и моя мозък трябва да е към десет метра по въздушна линия. Какво невероятно, вълнуващо чувство за свобода.
— Остави ме тук!
— Да не си луд, Ипсилон. Трябва да те сваля. Не може да останеш на тавана цяла вечност като някоя птица, избягала от клетката си.
47
Събуждам се посред нощ от дращене на нокти по стъклото. Откак поемам капките против епилепсия, често съм на границата между съня и бодърстването. Ръката е застанала откъм тясната страна на аквариума с разперени пръсти. Свивам се в единия ъгъл. Дано само са ме заредили с достатъчно лекарства, в случай че Ръката се промъкне тук при мен и ме докара до нов срив.
След първоначалното желание да побягна, опитвам да наложа на Ръката собствената си воля. Пълен провал. Убедил съм се, че нямам влияние над Ръката, ако остана откъснат от сетивните й възприятия, т.е. ако не усещам допир в пръстите и свиване на мускулите. Наоколо цари тишина. Но Ръката все пак пълзи нагоре по стъклото. В другия край на помещението виждам Омега с неизменно втренченото му око. Я, Ръката не опитва да се покатери върху аквариума. Отдръпва се и застава на самия ръб на нишата. Подпира се на палеца, кутрето и самата китка. Останалите пръсти — показалецът, средният и безименният — мърдат във въздуха. Искат да ми кажат нещо. Затруднявам се да разчета посланието им. Жестикулиране само с три пръста е като пишеща машина, на която липсват доста клавиши.