Изведнъж откривам, че професорът се е надвесил над мен, макар че сега не е време за редовната визитация.
— Какво толкова мъдруваш, а?
Предпочитам да си замълча. Затова пък си казвам: сега или никога! Втренчвам поглед в челото на професора. Днес той не ми изглежда тъй неестествено мургав, кожата му напомня по-скоро престоял кашкавал. Обладавам челото му, прониквам през кожата, мускулите на черепа, самия череп… Повелявам: „Вземи ме в ръце!“
Професорът изважда ръце от джобовете и учудено поглежда дланите си.
Аз упорствам: „Вземи ме в ръце, де!“
Професорът запретва ръкави, сваля часовника. Надвесва се над мен и се захваща с апаратурата — маха жиците, кислородния апарат, честотомера, за да стигне до мен. Принуден съм да се отдръпна колкото се може по-назад, за да не изпусна из поглед челото му…
„Какво ми става, по дяволите?!“
Професорът пъргаво отстъпва и гузно скрива ръце зад гърба. След това изважда чифт очила за слънце от горното джобче на престилката и ме измерва с поглед през тъмните им стъкла — като че ли чувства очите си уязвими.
— Слушай, Ипсилон, не си играй с мен! Много добре ни е известно, че умееш да направляваш чуждите движения. В някаква ограничена степен. Всъщност не си по-оригинален от който и да е провинциален хипнотизатор!
Професорът сваля очила. Съзнава, че положението изцяло е в негови ръце.
— Каниш се да бягаш — отбелязва той. — От няколко дни насам пробите показват, че си играеш с мисълта за бягство.
— Да, мисля да бягам.
— Да ти пожелая успех тогава!
— Ще ми помогнеш ли?
— Поласкан съм от твоето доверие — не, Ипсилон, нека говорим по мъжки: Колкото и да ми се иска да ти помогна, колкото и да бих се радвал да видя един стар приятел избавен от плътта… Не съм аз този, който може да разполага с теб, ти не си моя лична собственост! Ти си във властта на „Биомаш“. Ако искаш да бягаш, остава ти само полетът на въображението. Него не ще спра. Мога най-много да го регистрирам.
— Страхливец.
— Не, не съм толкова страхлив. Готов съм да злоупотребя с гласуваното ми доверие. Да изиграя „Биомаш“ и да понеса произтичащите от това последствия само и само да стана свидетел на нечуваното: как някой в твоето положение успява да избяга. Но, Ипсилон, но…
— Пусни ме!!
— Да, ще те пусна. Но за съжаление не на свобода. Връщане назад няма. Твърде много са посветените в този проект… Взе се решение от утре да те преместим отсреща, при Омега.
— Защо?!
— Защото е крайно време да привикнете към по-близко общуване.
51
Двамата с Омега сме поставени в продълговата стъклена вана. Между нас има тънка пластмасова преграда, която не позволява да влизаме в пряк допир. Над ваната е опъната мрежа, следователно никой не може да се промъкне тук. Вече не виждам Ръката, но тя трябва да е на полицата под нас. Няколко пъти я викам все безуспешно.
Какво ли щеше да стане, ако никой не забележеше наводнението при опита ми за бягство, ако цялата сграда се напълнеше догоре с вода? Омега щеше да изплува навън, това е ясно. А мишките от тавана? Дали щяха да доплуват през климатичната инсталация, порейки водата с дългите си опашки. Може би тук има и други органи? Положително се намират и сърца — натопени в аквариуми като нашия, замразени или с изкуствено забавен пулс. Очакват своите бъдещи собственици и черни дробове — големи, тлъсти, червеникаво-кафеникави, — ръце, очи, тъпанчета, дванайсетопръстници; вътрешностите на човека във всички багри на дъгата. При един потоп те се озовават заедно: сърцата бият, червата се вият като змиорки, а най-отгоре, като сюнгери, плуват белите дробове. Цял организъм може да излезе от нас, ако се спогодим. Стига само да има кой да ни съшие.
Започва визитацията. Никой не продумва. Някъде на заден план трака пишещото устройство на електроенцефалографа. След като засича времето, професорът маха пластмасовата преграда между мен и Омега. Какво очаква? Борба на петли в името на науката или просто да привикнем към отделяните от нас секреции?
Когато се приближавам до Омега, отначало той почти не помръдва, само дето под него потреперват единични нерви. Започвам да го душа. Окото му е кафяво. Зеницата, ирисът и бялото на очната ябълка почти не се разграничават. Дали пък той не е от друга раса? Индианска? Монголска? Искам да предложа нещо на Омега, за да му засвидетелствам миролюбивите си намерения. Но какво? Докато приближавам, предавам чрез антените си:
— Аз съм, Ипсилон.
Но Омега не отговаря. Той се намира в по-ранен стадий на развитие, стадий, който аз самият преминах съвсем наскоро: ориентира се само по мърдането на устни и по жестикулиране. Спускам се към дъното, да не би Омега да се почувства застрашен. Ами ако той има някакви оръжия? Не виждам нито шип, нито жило, нито каквото и да е бойно снаряжение. Отново се издигам и заставам срещу него око в око. Какво ли се крие в тази бездна? Покланям се учтиво. Дали изобщо говорим един и същ език, той разбира ли…