Изведнъж Омега се стрелва като подплашена риба. Той не плува с уши, а използва мрежата от висящи нерви като някоя медуза; усърдно засмуква на няколко пъти водата под себе си и вече се озовава до стъклото откъм тясната страна на аквариума. Едва не се преобърнах. Правя плавен завой като истинска галера и се понасям с вълнореза напред към Омега. Той стои в ъгъла настръхнал, с гръб към мен; от време на време висящите му нерви потрепват. Омега прилича на жаба, която опитва да се зарие в крайбрежния пясък. Провиквам се в лабораторията:
— Джордж?! Ема?!
Никой не идва. Никой не се обажда. Не чувствам физическо присъствие нито в лабораторията, нито в съседните стаи. А съм сигурен, че ни наблюдават.
Отпускам се на дъното и опитвам да се слея с него, да изглеждам колкото може по-незабележителен. Изведнъж Омега прави скок във водата. Както и можеше да се очаква, веднага се удря в мрежата над аквариума и цопва обратно. Пада по гръб като умрял бръмбар и застива в това положение на дъното. С неистов поглед, но неподвижен. Дали Омега ще успее да се обърне сам — или ще трябва да му помогна? Около половин час не го закачам, за да се успокои. След това решавам, че не бива да изчаквам повече. Та нали всичко във вътрешностите му ще се разбърка; ще се смачкат ядра, ще се разместят мисли и представи и ще настъпи истинско безредие.
Приближавам се най-внимателно и го побутвам отдолу с широката част на продълговатия си мозък. Щом го сръчквам, нервите му се разлюляват, сякаш търсят опора, в която да се вкопчат. Но очевидно не съм успял да го подхвана както трябва. Питам се дали пък да не го избутам до повърхността на водата. Приближавам отново, Този път малко по-устремно, и правя опит да се промуша под него, за да го кача на гърба си и така да го изтласкам до горе. Нещо ме удря по окото — сякаш налитам на стена с главата напред. Ето ме и заклещен. Не мога да помръдна. Омега е прекалено тежък. Освен това имам чувството, че едната ми антена се вклини в една от най-дълбоките му бразди, в неговия Sulcus lateralis.
Да можех да поговоря с Омега! С общи усилия все някак бихме могли да се справим с положението. Но той остава ням и глух. В следващия миг започва да се мята буйно като удавник. Дългите му нерви ме шибат по гърба като камшици. Инстинктивно се свивам и след това давам пълен газ с ушите. Какво щастие, че по дъното на аквариума няма пясък или тиня, така щяхме да размътим водата, че един друг нямаше да се виждаме.
Изведнъж се отскубвам и тръгвам с борда напред. Но нещо току ме задържа. Дългите нервни окончания на Омега са се омотали около антените ми. Колкото по се дърпам, толкова по се затяга примката им. Опитвам да разсъждавам трезво: голяма работа, че сме се заплели един в друг, рано или късно персоналът ще трябва да се намеси и да ни раздели. По-важното е никой от двама ни да не остава прекалено дълго на гръб. Омега май си възвръща силите, започва да дърпа и тегли към себе си. Вероятно е загубил всякакво чувство за ориентация и вече не знае кое е горе, кое е долу. Аз не се дърпам, оставям се да ме влачи по дъното. Омега продължава да лежи на гръб като безпомощна костенурка; сякаш всичката му сила е в неговото дълго було от единични нерви. Изведнъж се завърта на деветдесет градуса и аз отхвръквам покрай него в другия ъгъл на аквариума. Правя трескави опити да плувам, за да овладея положението и да не се катурна. След нов завой, Омега се устремява към мястото, на което се вклещихме един в друг. Напрягам всички сили, но трябва да се примиря, че Омега е по-силният от двама ни. А е и по-тежък от мен. Странно наистина, защото на външен вид е по-малък. Но очевидно има по-голямо специфично тегло.
Преминавам към нова тактика: ще го оставя да се изтощи. Но той проявява неподозирани сили. Обърнат по гръб, часове наред кръстосва дъното и ме влачи подире си. Започва да ме хваща морската болест. Ако ме изоставят равновесните ми центрове, ще се озова и аз самият на гръб, в опасност за живота. За миг си казвам: защо пък не? Защо да не посрещна смъртта точно сега. Нали и без това не мога да се надявам на някакво бъдеще. Стари спомени изплуват в съзнанието ми. Виждам Ема, стройна и красива. Дни наред умувам как най-добре да й се обясня в любов. Припомням си и моето някогашно презрение към професора, което сега ми изглежда неуместно.