Омега неочаквано се оттласква от дъното, изстрелва се нагоре под ъгъл, блъсва се в една от стените и рикошира във водната повърхност. Аз го следвам, без да мога да го спра. Когато цопваме обратно във водата, Омега ме затисва отгоре, все така обърнат по гръб. Аз самият съм килнат на една страна, но нервните окончания, в които съм омотан и усукан вече безброй пъти, не позволяват да се катурна. И двамата сме напълно изтощени. Ако се опитам да върна Омега в нормално положение, сам ще се озова с корема нагоре. Затова кротувам, само от време на време мърдам уморено уши — друго като не може, поне да се поохладим.
Оставаме в това положение може би цяло денонощие — без храна, без някой да се погрижи за нас. Правя опит да предам сигнали за помощ посредством антените, но съзнавам, че е напълно безсмислено; Омега, който лежи над мен, е истинска заглушителна завеса. Изпадам за продължителни периоди в безсъзнание. Доста късно започвам да се учудвам защо не потъваме. Специфичното ми тегло е такова, че в състояние на покой плувам по средата между повърхността на водата и дъното. А Омега е по-тежък от мен. Следователно по всички закони на природата би трябвало да потънем на дъното. Съществува едно-единствено обяснение на обратния факт: Омега е мъртъв.
Веднага пропъждам тази мисъл и опитвам да поспя. Когато отново се събуждам, зрителният нерв на Омега е клюмнал. Тежкото му око виси над мен. Без да храня някаква сериозна надежда, започвам да плувам. За мое учудване и облекчение чувствам как Омега отпуска хватката си; нервите му са хлъзгави, студени и безжизнени като преварени макарони. Продължавам да се вия и лъкатуша и след време съм напълно свободен. Плувайки, веднага се отдалечавам и се свивам на дъното колкото се може по-надалеч от Омега. Дали е мъртъв? Дали и аз ще умра, когато започне да се разлага и да трови водата? След някой и друг час положително ще започне да се разлага — при температура на водата 37 градуса.
Но само след две-три минути се появява доцентката и спуска пластмасовата преграда между нас. Слага на Омега инжекция в гънката, която разделя двете му полукълба. Следобеда Омега се държи отново както обичайно; лежи и ме гледа втренчено с валчестото си око. Нямам вече желание за нови опити да вляза във връзка с него. Защо ме нападна? Да не би, без да подозирам, в обгръщащия ни разтвор от мен да се отделят агресивни активатори?
52
Тази нощ ще направя трети опит за бягство, сега вече трябва да успея. Тук цари голямо оживление: извънредни визитации, нова апаратура, пробни изпитания, посещения на Управителния съвет. Очевидно готвят нещо. Предчувствам, че то ще промени целия ми живот из основи, може би не по-малко от операцията, когато са ме отделили от собственото ми тяло. Трябва да се махна тази нощ. Пък каквото ще да става.
Често, когато в кратък срок изпълняват сложни задачи, се допускат пропуски от небрежност — така е и сега. Вчера, след поредната ежедневна инжекция, Ема забрави да заключи капака на аквариума, в който държат Ръката. Ръката е вече навън. Върви към стаята на персонала. Там виси поизмърсената престилка на Кърт, която в яда си, напускайки института, той пъхна под кушетката в тази стая. Чистачката я е сложила на закачалката. В джоба на престилката се намира дългият кабел, който Кърт използва, за да ме включи към контролната камера.
Ръката се връща на прибежки, плътно притисната до стената, докато камерата е насочена в обратна посока към някогашната моя ниша. Последната отсечка до мъртвата зона под самата камера Ръката преминава като същински луноход. Кабелът е навит на руло, но не е вързан. Ръката го размотава и започва да се катери с единия край, насочен към камерата. Но засега не го включва. Наместо това искам от нея да го върже с хлабав възел за рамото на камерата — след това я карам да слезе.
Омега лежи и се блещи. Да гледа! Докато не е в състояние да долага за наблюденията си, чувствам се дори по-спокоен, че не съм сам. Не е по силите на Ръката да махне металната мрежа, опъната над продълговатия ни, разделен на две аквариум. Но това не е и нужно. Достатъчно е да мушне единия край на кабела в отвора, през който минава кислородният апарат. Аз се притискам до лъскавата тръба, през мъничките й дупчици излиза кислород, който след това се издига нагоре на все по-големи кръгли мехурчета. Ръката пропъхва показалеца и средния си пръст. Аз се прицелвам и вкарвам слепия зрителен нерв право в металната букса на кабела.
Ръката пуска буксата. Необходимо й е по-малко от минута, за да се покатери отново при камерата — издърпва редовния контакт и вместо него включва мен. Сега си възвръщам зрението много по-бързо от предишния път. Черно-белият екран се проектира в съзнанието ми: отгоре виждам на моменти цялата лаборатория като на длан.