Сега прелистват документацията. Това трябва да е досието на Омега, моето нали изчезна. Разглеждат и дълги електроенцефалограми, прехвърлят разноцветни фишове с лабораторни изследвания. Внезапно си тръгват всички с изключение на четвъртия доктор, мъж на средна възраст със слушалка в горния джоб на престилката. Той се надвесва над Омега.
— Кой си ти? — питам аз.
— Анестезиологът.
— Ами онзи достолепен чичка?
— Най-добрият неврохирург в света — казва той, не без известна ирония.
— Антени ли ще присаждате на Омега?
Мъжът не ми отговаря, клати само глава, сякаш иска да каже: „Нищо не разбираш ти.“ Взема малка проба от разтвора с една пипетка и примижал я разглежда срещу светлината на прозорците. В добро състояние ли сме? Мъжът оставя пипетката в кръгла съдина до аквариума и вместо да ми отговори, побутва Омега с една шпатула.
За мен няма никакво съмнение, че готвят операция. Предполагам, че ще присадят на Омега антени. Съвсем правдоподобно е, ако неговата програма не се различава от моята. Няма да се чувствам вече толкова самотен, ако мога да си приказвам с Омега. Седмици наред не сме разменили нито дума. Ръката също изчезна след онзи последен път, когато Джордж я беше гушнал.
Анестезиологът източва водата от отделението на Омега. Това няма последствия за мен, тъй като пластмасовата преграда е спусната. Когато ляга на дъното и водата наоколо му започва да спада, Омега променя формата си. След като се оттича всичката вода, той се приплесква от собствената си тежест; вече по нищо не прилича на яйце. Има по-скоро вид на издут калкан.
Появява се операционният екип с висока количка, застлана с компреси и кърпи. Внимателно преместват Омега върху кърпите. Подкарват количката и анестезиологът ги следва. Аз отново се съсредоточавам върху помещението, което ми прилича на плувен басейн. Докарали са подемен кран. Върху подвижната площадка на крана, която се издига на блестяща телескопна мачта, стоят двама мъже и закрепват към тавана носеща конструкция от дълги пръти. На тях висят неонови лампи, които стигат почти до пода.
Изведнъж отново се появява операционният екип. Проправя си внимателно път покрай тръбите на смукателната машина. Нима оперираха вече Омега? Ако е така, това е направо световен рекорд. Дали мудният възрастен доктор наистина умее да присажда антени за някакви си пет минути? Да не би пък на Омега внезапно да му е прилошало или да са открили песъчинки в безупречно лъснатата операционна техника.
Връща се и анестезиологът. Омега сигурно още е под въздействие на упойката и трябва да бъде върнат в аквариума изключително внимателно. Но анестезиологът загърбва операционната количка. Надвесва се над мен и бавно вдига пластмасовата преграда. Водата веднага нахлува в празното отделение на Омега и се изтича през отпушения канал в този край. Пропадам като през отворен шлюз. Преди окото ми да се затвори, притиснато от тежестта на големия мозък, виждам, че количката е празна. Не са дошли да върнат Омега. Дошли са да вземат мен.
54
— Съвземаме ли се вече?
Десетина души стоят изправени наоколо. Всички са облечени в тюркоазени гащеризони. Носят и предпазни маски, чашки от пресован картон, които приличат на намордници. Въпреки това гласовете се чуват ясно. Един от хората в тюркоазени гащеризони е лекар. Той стои най-близо и се чеше по главата с електронна слушалка. Тюркоазената шапка е нахлупена до веждите му. Но и така личи, че се усмихва — по бръчиците в крайчеца на очите му. На диагонал зад него стои медицинска сестра, притиснала папка към гърдите. Останалите присъстващи гледат с разширени от учудване очи, но се държат на разстояние.
— И горе главата! — казва лекарят.
Визитацията прекосява стаята. Неколцина се надвесват — над какво? Сетне приближават прозореца и поглеждат навън.
— Зимата вече си отива — казва лекарят.
Визитацията завива наляво. Насреща има легло. На леглото се вижда полуседнал възрастен мъж. Очите му са притворени. Темето и ушите се губят под гипсова превръзка. От едната ноздра излиза тънко маркуче. То се извива като дъга към бузата, за която е залепено с лейкопласт; от бузата надолу маркучето виси и изчезва под леглото. Гръдният кош на мъжа е разголен. Към него са прикрепени многобройни тънки жици в най-различни цветове. Жиците се събират в сноп, който е отведен към осцилоскоп над главата на мъжа. На екрана на осцилоскопа бие сърцето му. Ръцете на мъжа са привързани с бинтове към страничната рамка на леглото. Бинтовете не са много стегнати — едната ръка мачка чаршафа и си играе с него. Другата, синьочервена на цвят и подпухнала, не помръдва. От ниската табла на леглото се издига метална конструкция, подобна на телевизионна антена. По напречните й пръчки висят найлонови торбички, пълни с течност. Всички течности са с цвят на вода — с изключение на една, която е яркочервенооранжева като пикринова киселина. Тънки маркучи водят надолу към основата на антената, където има стъклен балон. От този балон излиза по-дебел маркуч, който отива към единия крак на мъжа. Между двата крака е поставена възглавница.