— Вярно. Но една пита с размерите на пощенска марка има коефициент 1500. А най-големите досега, които отговарят по големина приблизително на чекова карта, имат коефициент около 10000. Колкото цяла една академия на науките! При това питите са напълно устойчиви на зараза. Вирусите и бактериите не се лакомят за целулоза. Възможно е някои пити да плесенясат, но плесента се развива бавно. А в случай че някоя пита все пак пострада, най-евтиното е да се замени с нова. Една малка пита струва колкото свещ за бензинов двигател. А кой се занимава с поправката на подобни свещи. Не, Кортекс, нашият разцвет беше бурен, но кратък. Такъв е животът. Самият аз не се чувствам огорчен, нали скоро излизам в пенсия. Жалко само за всеотдайните сътрудници, които не могат да бъдат прехвърлени на друга работа.
— Нас също ли ще ни прехвърлят на друга работа?
— Не, Кортекс, теб ще те оставим на мира.
— Имаме едно старо предложение от Ема. Тя беше готова да ни вземе в болницата, където постъпи.
— Но около теб има големи грижи.
— Тя работи в отделение с апарати за изкуствено дишане.
— А кой ще поеме разноските, здравната осигуровка ли?
— Въпросът би могъл все пак да се проучи.
— Изненадваш ме, Кортекс. Що за сантименталности… Отделение за болни с продължително залежаване! Какво знаеш ти за живота в едно такова отделение? С какво би се занимавал там?
— Какво пречи да играем шах с пациентите?
— Извинявай, но ти ме разсмиваш. Може би морски шах — в идеалния случай… Не, аз имам по-добро предложение. Успях да издействам нещо, което всъщност ми се струваше невъзможно. Пък и никой от Управителния съвет не смяташе, че е осъществимо. Успях да ти подсигуря особено привилегировано място. Всъщност мечтаех самият аз да попадна там — спомняш ли си какво ти разказвах веднъж, Ипсилон? За най-голямото признание, което може да получи един невроанатом. Спомняш ли си за Пол Брока?
— Паметта ни работи безупречно.
— Тогава няма смисъл да повтарям цялата история. Глупава мечта от моя страна, разбира се. Да бъда достоен за мястото редом с мозъка на Брока. Не бива да ми се смееш. Човешко е да се мечтае!
— В Париж ли ще вървим?
— Ще заминеш за Париж, да.
— А кой ще поеме разноските?
— Аз лично. И с най-голямо удоволствие. Още тази вечер двамата летим за Париж. А от аерогарата — право в Musée de l’Homme. Ще има малко тържество и ще те поставят редом с Брока. Тъй или иначе ти си първият самостоятелно съществуващ мозък в историята на човечеството.
— Но щом смяташ, че сред залежалите се болни ще ни е скучно, какво ли ще е пък в музея?
— Скучно? На една лавица редом с Брока! Аз на твое място… е, наистина! Завиждам ти. Защо да не го кажа направо. Всеки учен, дори и обикновеният човек, иска да бъде безсмъртен. Нека не си кривим душата. Мен обаче ще ме забравят. След смъртта си мога да се надявам само, че ще останат моите трудове из медицинските библиотеки по света… Докато има библиотеки! Защото, знаеш ли, започнали са да ги разчистват. Просто информационният поток става неудържим. Проблемът не е в липсата на книгохранилища, нали вече има микрофилми и микроелектроника. Пречката са разноските! Ще запазват само трудове, необходими за бъдещи изследвания. Ето собствено още едно поле за приложение на „пчелните пити“. Една пита ще ти изчете цяла библиотека за няколко седмици. И след пресяването ще изпрати повечето книги на претопяване.
— Стремежът към „безсмъртие“ ни е чужд. От интелектуална гледна точка го разбираме. Но в емоционално отношение той не ни вълнува. С удоволствие бихме отстъпили мястото.
— Много си любезен. Но не можем да се разменим. Имаме писмено съгласие от музея, че ще приемат теб, а не мен. Французите не биха допуснали учен-чужденец да заеме мястото до Брока. При теб случаят е по-различен. Ти можеш да минеш за интернационалист. И ще те поставят във формалин редом с Брока.
— Във формалин ли?
— Брока също се пази във формалин.
— Значи аквариумът ще остане тук? Заедно с терморегулатора и кислородния апарат… А кой ще ни дава храна?
— Не се тревожете. Всички експонати на музея са скъпо застраховани.
— Сложат ли ни във формалин, ние ще умрем!
— Нека кажем, че те очаква ново въплъщение. Какво знаем всъщност за отвъдния свят? За това, което може би става в мозъка на Пол Брока, така както е поставен във формалин. Надявам се, че той ни се усмихва от стъкленицата си. Нищо че ние не го забелязваме.
— Пред лицето на смъртта не ни вълнуват никакви чувства.
— Добре. Не съм и очаквал някаква фалшива сантименталност. Всъщност, за да станеш безсмъртен, необходимо е най-напред да… да умреш.