— Е, момчето ми, те са това, което прави пътя път — каза една от двете тъмни фигури, приближаващи към тях откъм Уестминстър. Когато излязоха на светло, Джем разпозна широкото чело и големите очи на мистър Блейк, които го пронизваха дори и в тъмнината.
— Здравейте, мистър Блейк, мисис Блейк — рече Маги.
— Здравей, миличка — отвърна мисис Блейк.
Катрин Блейк беше малко по-ниска от мъжа си, но също с набита фигура. Имаше малки очи, широк нос и едри червени бузи. Старата й шапка беше смачкана, сякаш някой беше седял върху нея, докато е била мокра от дъжда. Усмихваше се мило. Изглеждаше уморена, сякаш е угодила на мъжа си да се разходят в тъмното, но не е искала. Джем беше виждал това изражение и на други лица — обикновено женски, понякога помръкнали, докато чакат мъжете си, които пият в кръчмата или говорят с други мъже за цената на семената.
— Вижте — каза мистър Блейк, без дори да ги поздрави, защото се беше съсредоточил върху това, което искаше да обясни. — Отсамната страна, светлата страна, и другата — тъмната…
— Ето, това е противоположност — прекъсна го Маги. — Светло и тъмно. За това говорехме, нали, Джем?
Лицето на мистър Блейк светна.
— О, противоположните неща. Какво казваше за тях, момичето ми?
— Ами Джем не ги разбира и аз се опитвах да му обясня…
— Разбирам ги! — намеси се Джем. — Лошото, то се знае, е обратното на доброто и момичето е обратното на момчето. Но… — Той спря. Беше странно да приказва такива неща на възрастен човек. Никога не бе водил подобен разговор с родителите си или на улицата в Пидълтрентайд, или в кръчмата. Там се вълнуваха дали през нощта ще падне слана или кой ще заминава за Дорчестър, или чия ечемичена нива е готова за жътва. Нещо се беше случило с него след идването му в Лондон.
— Какво има, момчето ми? — Мистър Блейк го чакаше да продължи. Това беше ново за Джем — един възрастен човек се интересуваше какво мисли той.
— Ами според мен — започна той бавно, като си проправяше път в обърканите си мисли — странното при противоположностите е, че и сухото, и мокрото са свързани с водата, че и момчето, и момичето са хора. Раят и адът са местата, където отиваш, като умреш. Те всички имат нещо общо. Така че не са напълно различни, както мислят хората. Едното не значи, че другото го няма. — Джем почувства, че го заболява глава от усилието да обясни тези неща.
Мистър Блейк обаче кимаше леко, сякаш мислеше за тези неща непрекъснато и добре го разбираше.
— Прав си, момчето ми. Нека ти дам един пример. Какво е обратното на невинността?
— Много просто — намеси се Маги. — Да си преживял разни неща.
— Точно така, момичето ми. Опитът. — Маги сияеше. — Кажи ми тогава: невинна ли си или опитна?
Усмивката на Маги изчезна бързо, като че ли въпросът на мистър Блейк я нарани физически. Лицето й придоби потайния израз, който Джем помнеше от първата им среща, когато Маги говореше за Улицата на главорезите. Тя направи гримаса към един минувач и не отговори.
— Виждаш ли, това е труден въпрос, нали така, момичето ми? Ето ти още един: ако невинността е този бряг на реката — посочи мистър Блейк към Уестминстърското абатство, — а опитът онзи бряг — посочи той към Амфитеатъра на Астли, — какво има в средата на реката?
Маги отвори уста, но не можа да измисли бърз отговор.
— Помислете си за това, деца, и ми отговорете друг път.
— А вие ще ни отговорите ли на един въпрос, мистър Блейк? — попита Маги, която бързо се окопити. — Защо рисувахте онази статуя гола? Там, в Абатството.
— Маги! — просъска Джем, притеснен, че тя признава шпионирането им.
Мисис Блейк премести озадачен поглед от Маги към Джем и после към съпруга си.
Но мистър Блейк, който не изглеждаше притеснен, взе въпроса й на сериозно.
— Виждаш ли, момичето ми, аз не рисувах статуята. Не понасям да рисувам от натура. Макар че го правех няколко години в Абатството, когато бях чирак. Това упражнение ме научи на много неща и първото от тях е, че, веднъж разбрал повърхността на едно или друго, няма какво повече да се задържаш там, а трябва да погледнеш по-надълбоко. Затова не рисувам от натура — много е ограничаващо и умъртвява въображението. Не, по-рано днес рисувах това, което ми беше казано да нарисувам.
— Кой ви каза?
— Брат ми Робърт.
— Той там ли беше? — Маги не си спомняше да е видяла някого с мистър Блейк.
— О, разбира се, беше. Е, Кейт, да тръгваме, а?
— Но… — Маги търсеше нещо, с което да задържи семейство Блейк.