— Да — каза Маги, учудена, че лападът облекчи болката, и доволна, че Джем е докоснал ръката й. — Откъде ги знаеш тия работи?
— В Дорсетшър имаме много коприва.
Като че ли да го накаже за знанията му, Маги се обърна към лятната къща и тихо попита:
— Помниш ли я? Помниш ли какво правеха вътре?
— Хайде да си тръгваме — прекъсна я Джем, явно сконфузен от споменаването на онова, което бяха видели в градината на семейство Блейк. Озърна се към мисис Блейк, която стоеше до задната врата с ръце в джобовете на престилката си и ги чакаше.
Маги го загледа и той се изчерви. Тя се зарадва на властта, която имаше над него, макар да не беше напълно сигурна каква е тази власт и защо въздейства на Джем, а не на някой друг.
Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и Маги се огледа за нещо, което можеше да им помогне да останат още. В градината обаче нямаше нищо необикновено. Освен лятната къща до вратата имаше клозет и яма за пепелта от камината. Лозата, която бе трън в очите на мис Пелам, се извисяваше покрай стената. До нея имаше малко смокиново дърво с широки като длан листа.
— Смокинята ражда ли? — попита Маги.
— Още не, много е млада. Надяваме се догодина да даде плод — отвърна мисис Блейк. Тя се обърна и влезе в къщата. Двамата я последваха с нежелание.
Минаха покрай затворената врата на задната стая и на Джем отново му се прииска да надникне вътре. Отворената врата на предната стая беше по-предразполагаща и той спря за малко, за да погледне още веднъж печатарската преса. Тъкмо събираше смелост да попита мисис Блейк за нея, когато Маги каза:
— Можем ли да видим онази книга с песните на мистър Блейк, за която ни споменахте на моста? Искаме да я разгледаме, нали, Джем?
Джем започна да клати глава, но излезе като кимане. Мисис Блейк спря в коридора.
— О, наистина ли, миличка? Е, нека попитам мистър Блейк дали може. Постойте тук за един момент. — Тя се върна към затворената врата, почука и изчака, докато не чу някакво мърморене, после отвори и се промъкна вътре.
4
Когато вратата се отвори отново, на прага се появи самият мистър Блейк.
— Здравейте, деца мои — рече той. — Кейт ми каза, че искате да видите песните ми.
— Да, господине — отвърнаха Маги и Джем в един глас.
— Е, това е хубаво. Децата ги разбират по-добре от всеки друг. „И написах весел стих — всекиму да стане мило.“ Елате.
Като ги заведе до предната стая с печатарската преса, той застана до една лавица, отвори кутия и извади книжка, не по-голяма от дланта му, обшита в сивкава подвързия.
— Ето — каза той, като я постави на масата до предния прозорец.
Джем и Маги застанаха един до друг до масата, но никой не посегна към книгата, дори Маги с всичката си смелост. И двамата нямаха опит в държането на книги. Когато Ан Келауей се омъжи, получи като подарък от родителите си един молитвеник, но тя единствена от семейството си го използваше в църквата. Родителите на Маги никога не бяха притежавали книга, освен онези, които Дик Батърфийлд купуваше и продаваше. Бет Батърфийлд не можеше да чете, но обичаше мъжът й да й чете стари вестници, които носеше от кръчмата.
— Няма ли да я разгледате? — попита мистър Блейк. — Хайде, момчето ми, отвори я. Където и да е.
Джем посегна, хвана книгата и я отвори на едно място в началото. На лявата страница имаше огромно цвете с червено лилав цвят и сред къдравите му листенца седеше жена в жълта дреха с бебе в скута си. До тях стоеше момиче в синя рокличка с нещо, което се стори на Маги като пеперудени крила, излизащи от раменете й. Под цветето имаше думи, изписани в кафяво и заобиколени от зелени клонки. Дясната страница беше почти цялата изпълнена с думи, с разлистено дърво на полето отдясно; отляво се виеха винетки и тук-там летяха птички. Маги се възхити на рисунките, макар да не можеше да прочете нито дума. Чудеше се дали Джем може.
— Какво пише? — попита тя.
— Не можеш ли да четеш, дете?
Маги поклати глава.
— Ходих на училище само една година и съм забравила всичко.
Мистър Блейк се засмя тихо.
— Аз изобщо не съм ходил на училище! Баща ми ме научи да чета. Твоят баща не те ли учи?
— Много е зает, за да се занимава с мен.
— Чу ли това, Кейт? Чу ли?
— Чух. — Мисис Блейк стоеше облегната на касата на вратата.
— Знаете ли, че аз научих Кейт да чете. И нейният баща беше много зает. Е, добре, а ти, момче? Можеш ли да прочетеш песента?