— Браво, скъпа! — извика мистър Астли от съседната ложа. — Напомня ми на Пати — рече той на Джон Фокс. — Трябва да доведа жена ми да види това. Жалко, че толкова малко жени са способни на такива изпълнения.
— Имат повече здрав разум от мъжете — изтъкна Джон Фокс. — Изглежда, тя е загубила своя.
— Това момиче е готово на всичко заради Джон — каза Филип Астли. — Заради него се е изправила на коня сега.
— На всичко?
— Е, не чак на всичко. Все още не. — Двамата мъже се изсмяха.
— Тя знае какво прави — продължи Филип Астли. — И Джон е дресирала като някакъв кон. Браво, скъпа! — извика той още веднъж. — Гранд финалът е готов!
Мис Смит дръпна юздите на коня, който забави ход, и тя свали крака си. Когато се настани на седлото, Джон Астли се наклони на една страна и й целуна ръка, предизвиквайки още аплодисменти и смях, както и изчервяване от страна на мис Смит.
Точно в този момент Мейси почувства тишината да се носи от ложата от другата страна на арената. Тя надникна и видя там една личност, която не ръкопляскаше: от сянката изплува кръглото бяло лице на мис Лора Девайн, вторачена надолу в мис Смит с по-голяма неприязън от тази, която Мейси изпитваше към наивницата. Лицето на мис Девайн вече не беше толкова гладко и ведро, както някога. Сега беше измъчено и застинало в гримаса на отвращение, сякаш току-що беше вкусила нещо, от което й се гадеше. Изглеждаше нещастна.
Когато мис Девайн вдигна поглед и срещна очите на Мейси, изражението й не се промени. Те се взираха една в друга, докато мис Девайн не потъна обратно в сянката като луна, изчезваща зад облаци.
2
В съседната ложа Филип Астли и Джон Фокс преглеждаха списък с имена.
— Мистър и мисис Кастро. Мистър Йоханот. Мистър Лорънс. Мисис Хенли. Мистър Дейвис. Мистър Кросман. Мистър Джефрис. Мистър Уитмор. Мосю Рише. Мистър Сандърсън.
— Той ще дойде по-късно.
— По дяволите, Фокс, имам нужда от него сега! Ирландците ще искат нови песни, и то веднага. Очаквах да пътувам заедно с него и да ги съчиним, докато стигнем до Дъблин.
— В момента пише песни за някакво представление, което ще се играе на Хеймаркет.
— Не ме интересува, ако ще да пише и за краля! Искам го с нас на тринайсети.
От Джон Фокс дойде само мълчание.
— Някакви други изненади за мен, Фокс? Нещо друго, което трябва да знам? Кажи ми го сега. Остава да ми съобщиш, че дърводелците са захвърлили инструментите и са станали моряци.
Джон Фокс се прокашля.
— Няма дърводелец, който е съгласен да дойде с нас.
— Какво? И защо не?
— Повечето ще се хванат на работа другаде, защото не им допада да пътуват. Знаят какво е в Дъблин.
— Няма му нищо на Дъблин. Питахме ли всички?
— Всички освен Келауей.
Мейси следеше разговора разсеяно, но сега напрегна слух.
— Тогава ми доведи тук Келауей.
— Да, сър. — Настъпи пауза. — Ще трябва да говорите и с нея.
— С коя?
— С дамата отсреща. Не я ли виждате?
— А, да.
— Тя знае ли за мосю Рише? — попита Джон Фокс.
— Не.
— Трябва да научи, сър. Така че да могат да репетират.
Филип Астли въздъхна и каза:
— Добре, ще говоря и с нея след Келауей. Доведи го сега.
— Да, сър.
— Не е лесно да си управител, Фокс.
— Безспорно, сър.
Когато баща й се появи пред мистър Астли, Мейси се сви в стола си и застана неподвижно в ложата, вече беше гузна, че ги подслушва, макар още да не бяха изрекли и една дума.
— Келауей, добри приятелю, как си? — извика Филип Астли, като че ли Томас Келауей се намираше от другата страна на арената, а не точно пред него.
— Не се оплаквам, сър.
— Добре, добре. Все още ли опаковаш декорите?
— Да, сър.
— Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем, Келауей. Изисква се много планиране и опаковане, опаковане и планиране, нали така?
— Да, господине. Нещо като да се преместиш от Дорсетшър в Лондон.
— Мисля, че си прав, Келауей. Така че за теб ще е по-лесно този път, след като си свикнал.
— С какво да съм свикнал, сър?
— Да му се не види, прибързвам, нали, Фокс? Искам да дойдеш с нас в Дъблин.
— В Дъблин ли?
— Знаеш, че отиваме в Дъблин, нали, Келауей? В края на краищата нали затова опаковаш декорите.
— Да, сър, но…
— Какво но…
— Аз… аз не мислех, че се отнася и за мен, сър.
— Разбира се, че се отнася и за теб! Да не би да си решил, че няма да се нуждаем от дърводелец в Дъблин?
— Аз съм майстор на столове, не дърводелец.
— Не и за мен. Виждаш ли наоколо някакви столове, които ти да си направил, Келауей?