— Сега живеем в Лондон, не в Дорсетшър — каза тя. — Трябва да забравим нещата от миналото.
Отначало Мейси се радваше на промяната, но после дорсетските копчета започнаха да й липсват. Да кърпиш хорските дрехи не носеше такова удовлетворение, както да правиш нещо съвсем ново — нежно, подобно на паяжина копче, създадено от една халка и малко конци.
Сега тя стоеше на стълбите пред амфитеатъра и се вглеждаше в мъглата, която обгръщаше Лондон. Семейство Келауей бяха чували много за това дебело задушаващо одеяло, но за свой късмет досега не го бяха усетили истински, защото през пролетта и лятото имаше вятър, който разпръскваше мъглата. През есента обаче камините и печките с въглища горяха през целия ден и бълваха пушек на улицата, където той се наслояваше в безветрието, в дрезгавата светлина и приглушените звуци. Беше едва ранен следобед, но уличните фенери вече бяха запалени. Мейси можеше да ги види как изчезват в сумрака на Уестминстърския мост. По навик тя изучаваше хората, които се появяваха от мъглата и приближаваха към нея, като във всяка фигура търсеше Роузи Уитман. Мейси я бе чакала през изминалия месец, но старата й приятелка не дойде.
На стълбата се поколеба. Откакто се беше изгубила в Лондон, престана да минава по задните улици от амфитеатъра до дома, макар и да познаваше пътя и някои от хората и магазините по него. Обикновено вървеше по Уестминстър Бридж Роуд, където имаше повече хора и светлина. Но сега, за разлика от предишния път, когато излезе от амфитеатъра, беше станало толкова мъгливо, че тя се поколеба дали да мине дори оттам. Тъкмо се обръщаше да влезе вътре и да попита Джем дали няма да я придружи, когато Джон Астли излетя през вратата и се блъсна в нея.
— О! — извика Мейси.
Джон Астли се поклони.
— Моите извинения, госпожице.
Щеше да я отмине, но случайно погледна лицето й и се спря. Защото Джон Астли видя в него изражение, което изличи от ума му гнева на мис Лора Девайн и сълзите на мис Хана Смит. Мейси го зяпаше с безкрайното обожание на провинциално момиче. Тя никога не би го гледала заплашително, не би го нарекла „голямо лайно“ и не би го зашлевила, както току-що беше направила мис Хана Смит, когато той я последва зад кулисите. Мейси нямаше да го критикува, а да го подкрепя, нямаше да изисква нищо от него, а да го приема какъвто е, нямаше да го отхвърли с презрение, а да го приласкае. Макар и не така изискана като мис Хана Смит — беше в края на краищата момиче от село със зачервен нос и смешна шапчица, — тя все пак имаше блестящ поглед и изящна фигура, на която част от неговото тяло вече реагираше. Тя беше освежаващата напитка, от която един мъж имаше нужда, след като е бил мишена на гняв и ревност.
Джон Астли скалъпи най-милата си физиономия и показа, че е заинтригуван от нея, което беше безкрайно прелъстително за момиче като Мейси. Той я изучаваше, докато тя се колебаеше на прага на гъстата, мръсна, всепоглъщаща мъгла.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.
— О, благодаря ви, господине! — извика Мейси. — Трябва… да си отида вкъщи, но мъглата ме плаши.
— Наблизо ли живееш?
— Да, господине. През две къщи от вас в комплекса „Херкулес“.
— О, значи сме съседи. Тъкмо си казвах, че ми изглеждаш позната.
— Да, господине. Срещнахме се по време на пожара през лятото, помните ли? И… ами баща ми и брат ми работят тук, в цирка. Често идвам да им нося храна.
— И аз отивам към „Херкулес“. Позволи ми да те придружа. — Джон Астли сви лакът, за да го хване под ръка. Мейси се вторачи в него, като че ли й предлагаше корона със скъпоценни камъни. В живота на едно скромно момиче рядко се случваше да получи точно това, за което е бленувало цял живот. Протегна ръка и плахо докосна лакътя му, като че очакваше да се стопи. Но синият фрак и плътта под него бяха истински и тя потръпна от вълнение.
Джон Астли хвана пръстите й с другата си ръка и ги стисна, окуражавайки я да обгърне лакътя му.
— Ето така, мис…
— Мейси.
— На вашите услуги, мис Мейси.
Джон Астли я поведе надолу по стълбите и наляво през мъглата по Стангейт Стрийт вместо към по-осветеното платно на Уестминстър Бридж Роуд. Мейси плуваше в собствена топла мъгла и безмълвно му позволи да я води по прекия път, който беше избягвала цял месец. Всъщност Мейси изобщо не забелязваше накъде вървят. Да може да върви до най-красивия, най-способния и най-елегантния мъж, когото познаваше, и дори да се допира до него, беше повече от сън. Това беше най-важният момент в живота й. Тя стъпваше леко, като че ли мъглата беше под краката й и я отделяше от земята.