Тя отново бе самотна като младо момиче.
Станах от леглото и седнах срещу нея на масата. Запалих по една цигара за нея и за себе си. Тя разбърка тестето, раздаде по три, обърна горната карта и почнахме.
— Десет цента ли? — попита ме тя.
— Десет или петнайсет — отвърнах.
— Тогава петнайсет, само че аз играя много по-добре от теб — заяви тя.
— Може да имам късмет.
— Не вярвам в късмета — каза тя, дори и на карти. Вярвам само в това да мислиш и да знаеш какво правиш.
Приказвахме, играехме и аз загубих три игри. Платих й, само че й дадох половин долар.
— Толкоз ли трябваше да ми дадеш? — попита тя.
— Малко по-малко.
— Да не лъжеш?
— Никога не лъжа — казах аз. — Имам да ти давам четирийсет и пет цента. Дължиш ми пет.
— Пет цента ли?
— Или един петак.
— Имам три пенита — каза тя. — Ще ти върна сега три и ще имам да ти давам две.
— Аритметиката ти се подобрява — отбелязах.
— Американските пари ме объркват — каза тя, — но пък и никога не си чувал да са ме измамили, нали?
— Никога — признах аз.
— Не смеят — рече тя. — Аз си броя парите цент по цент и ако някой е наблизо, карам го и той да ги преброи. Имаше в Ханфорд един бакалин-крадец, Дикранян. Три цента повече ми взе. За шест фунта сирене. Накарах пет души да ми ги преброят. Взел ти е три цента повече, казват ми те. Почаках една седмица и пак отидох в магазина му. За тия три цента задигнах три пакета цигари. Да откраднеш от крадеца — и сам господ би се разсмял на това. Никога цигари не са ми се услаждали тъй, като тия от Дикранян. Пет души ми ги преброиха. А той да ме вземе за проста бабичка. Помислил си, че може да ми погоди такъв номер. Връщам се в магазина и дума не казвам. Добро утро, добро утро. Какъв хубав ден, какъв хубав ден. Един фунт ориз, един фунт ориз. Обръща се да отмери ориза, а аз грабвам трите пакета цигари. Ха, ха! — разсмя се баба. — Да откраднеш от крадеца, а отгоре господ да се смее.
— Но ти си взела много повече — казах аз. — Взела си петнайсет пъти повече.
— Петнайсет пъти повече? — учуди се баба. — Той ми взе три цента, аз му взех три пакета цигари, ни повече, ни по-малко.
— Добре де, може би все пак е едно и също, но наистина ли вярваш, че бог се е смеел, когато си откраднала от крадеца?
— Разбира се, че вярвам. Не е ли казано на три различни езика — арменски, кюрдски и турски?
И тя каза пословицата на турски и на кюрдски.
— Ще ми се и аз да говоря тези езици — казах аз.
— Кюрдският — рече баба — е език на сърцето. Турският е музика. Турският ромоли като винен поток, плавен, нежен и многобагрен. Нашият език — извика тя — е език на горчилката. Усетили сме много от вкуса на смъртта и езикът ни е натежал от ненавист и гняв. Чувала съм само един човек, който можеше да говори нашия език тъй, сякаш е език на богоподобните.
— Кой беше този човек? — попитах.
— Мелик — отвърна баба. — Моят мъж Мелик. Биваше ли трезвен, говореше меко, гласът му беше богат, дълбок и благороден, а като се напиеше, ръмжеше като лъв — да си помислиш, че сам Бог на небето ридае и проклина племената по земята. Не съм чувала никой друг да говори така, бил той пиян или трезвен, ни един, нито тук, нито в старата родина.
— А когато се смееше? — попитах.
— Когато Мелик се смееше — каза баба, — сякаш океан от бистра вода се надига с радост към луната.
Казах ли ви, че моята баба би спечелила всяка купа или почетна лента на света!
Сега тя отново бе гневна, озлобена, с онази трагична поезия на своята раса.
— И никой от вас опег-цапег келемета не е като него — извика тя. — Само синът ми Вахан малко прилича на него, и освен Вахан всички вие сте чужденци за мен. Туй ми е най-голямата мъка.
Опег-цапег е непреводимо. Ще рече вероятно събрани от кол и въже и когато се каже за някого, означава, че той няма никаква особена стойност за човечеството. Дори тъкмо обратното, той е само един глупак в повече, колкото да го включиш в статистиката и после да го забравиш. Накратко, кой да е.
— А когато плачеше? — попитах пак аз.
— Никой не е виждал мъжа ми да плаче — каза баба. — Когато другите мъже се криеха по къщите си и ужасяваха жените и децата с ридания, моят мъж яздеше по баирите, пиян и с псувни. Ако е плакал сред ридовете, плакал е сам и единствен бог е бил свидетел на неговата слабост. Но винаги се връщаше, ругаеше по-високо от всякога, а аз го слагах да си легне, сядах до него и го гледах в очите.
Седна с въздишка и отново се втренчи мрачно в стаята.
— И тези книги! — каза тя. — Не знам какво се надяваш да научиш от книгите. Какво има в тях? Какво очакваш да научиш с четене?