Робърт Блох
Живият мъртвец
През целия ден, докато долу в селото се разнасяше грохотът от оръдейната канонада, той си почиваше. Когато започна да се смрачава и тътенът от залповете отшумя в далечината, той разбра, че всичко е свършило — американските войски форсираха реката. Най-накрая те си заминаха и той отново беше в безопасност.
Граф Барсак излезе от скривалището си сред руините на големия замък, издигащ се недалеч от селото, на билото на гъсто обрасъл с дървета невисок хълм.
В черен плащ, тъмнокос, с черни очи и синеещи скули на бледото си, восъчнобяло лице, той стоеше висок и слаб — слаб като скелет, безобразно кльощав — и кривеше в усмивка яркочервените си устни. От цялата му външност единствено устните му излъчваха цвета на живота.
Графът стоеше в сенките и се усмихваше — времето бе дошло и вече можеше да пристъпи към играта.
Към играта под название смърт, играта, с която се бе забавлявал множество пъти.
Той бе играл смъртта на сцената на „Гран-Гиньол“ в Париж. Тогава бе познат като Ерик Карон и имаше немалка слава на изпълнител на необичайни роли. После започна войната, а с нея се появи и този шанс.
Дълго преди падането на Париж под ударите на немските войски той стана агент на Райха. Дейността му на шпионското поприще се развиваше изключително успешно и германците много го ценяха; помагаше му и актьорският талант.
И той се сдоби с най-голямата награда — получи главната роля, но не на сцената, а в реалния живот. Да играеш Юпитер в тъмнината — не е ли това въплъщението на актьорската мечта? Да не говорим и че е страхотно да изпълняваш роля в пиеса, написана от самия теб.
— Всичко е от лесно по-лесно — бе доложил той на своето началство. — Замъкът на Барсак е необитаем от времето на Великата френска революция. Даже през деня никой от местните селяни не се осмелява да се приближи до него. Заради легендите, според които последният граф Барсак бил вампир.
Предложението беше прието. В голямото скривалище недалеч от замъка разположиха късовълнов предавател и трима опитни радисти заработиха там на смени. Операцията се оглави от него — „граф Барсак“. Ангел-хранител, по-точно демон-хранител.
— Надолу по склона на хълма има гробище — съобщи той на подчинените си. — Това скромно местенце представлява последната утеха на бедните невежи селяни. Единственото внушително съоръжение там е семейната гробница на рода Барсак. Ще я отворим, ще изнесем останките на последния граф навън и ще направим така, че жителите на селото да открият празния гроб. След това те никога вече няма да се осмелят да се доближат нито до гробницата, нито до замъка, защото ще получат потвърждение на истинността на легендата — граф Барсак е вампир и отново броди по света.
Тогава възникна въпросът:
— Ами ако селяните са скептично настроени и не повярват?
— Ще повярват — последва незабавният отговор. — Защото през нощта ще се появявам аз — самият граф Барсак.
И когато той им се показа, с гримирано лице и загърнат в черното си наметало, всички въпроси веднага отпаднаха — това си беше неговата роля.
Да, това си беше неговата роля и той отлично се бе справил с нея. Докато се изкачваше по стълбата, графът одобрително поклащаше глава. Той влезе в преддверието на замъка. Залата нямаше покрив и единствено паяжините скриваха от погледа сиянието на изгряващата луна.
Да, това си беше неговата роля, но всяко нещо си има край. Американските войски стремително настъпват, значи е време да се спуснат завесите, да се поклони на публиката и да се оттегли от сцената. За самото оттегляне той се бе подготвил от по-рано.
Когато немските войски започнаха да отстъпват, на гробницата бе открито ново приложение. Там направиха надежден склад за антикварни предмети, принадлежащи на Гьоринг, а в замъка пристигна камион. Тримата радисти получиха нови роли — те трябваше да се спуснат с камиона надолу по склона до гробницата и да натоварят на него ценностите.
До появата на графа всичко трябваше да бъде готово. После щяха да облекат откраднатите американски униформи, да вземат подправените документи и пропуски, да прекосят фронтовата линия зад реката и да се присъединят към немските войски на установеното място. Той бе предвидил всяка случайност. Някой ден в мемоарите си.
Но сега не трябваше да мисли за това. Графът се вгледа в небето — луната се бе издигнала високо. Беше време да се отправя на път.
На него никак не му се искаше да заминава. Там, където другите виждаха само прах и паяжини, той виждаше сцена — декорите на най-успешния си спектакъл. Като играеше ролята на вампир, той не се бе пристрастил към вкуса на кръвта, но като актьор обожаваше вкуса на славата. А тук той я бе постигнал.