„Разлъката е сладка печал“, или нещо подобно. Май Шекспир го беше казал. Шекспир е писал за призраци, вещици и вампири; той е знаел, че публиката — тъпа, невежа, необразована маса — вярва в подобни неща. Вярвала е тогава, вярва и сега. Големият актьор винаги е способен да накара зрителите си да му повярват.
Излизайки от замъка в нощния мрак, той се спусна по пътечката към поклащащите се от вятъра дървета.
Именно там, между дърветата, една вечер, преди няколко седмици, той се натъкна на Раймонд, кмета на селото, който се скиташе недалеч от замъка с вероятното намерение да свие нещичко и да удари кьоравото. Суров и величав, посивелият старец се оказа в крайна сметка най-впечатлителния му зрител. Едва зърнал мержелеещата се фигура на графа в далечината, дъртият глупак веднага се лиши от достолепието си и, закрещял като жена, побягна презглава.
И именно на стареца трябваше да благодари за разпространението на слуховете за завръщането на графа-вампир. След тази среща дядката и един загубен мелничар на име Клодес дойдоха на гробището, придружени от група въоръжени селяни. Те влязоха в гробницата на Барсак и откриха, че неговият саркофаг е отворен и празен. Какъв ужас само ги овладя!
Селяните нямаше как да знаят, че прахта от саркофага беше разпиляна по вятъра, а освен прах там нямаше нищо друго. Нямаше как да узнаят и какво всъщност се бе случило със Сузана.
Припомняйки си отминалите дни, графът достигна до ромолящо ручейче и тръгна покрай него. Някъде тук се бе натъкнал и на девойката, която се оказа дъщеря на Раймонд. И — какъв късмет! — тя не беше сама, а със своя възлюбен, Антоан Льофевр. Те се прегръщаха. Антоан куцаше с единия си крак и навремето това го бе отървало от службата в армията, но само като зърна прокрадващия се граф, загърнат в черно наметало, побягна по-бързо от кошута. Сузана за свое нещастие остана, и графът трябваше да се отърве от трупа й. Той зарови тялото й в гората между едни големи камъни, така че беше почти невъзможно то да бъде открито. Независимо от това обаче, той наистина съжаляваше за стореното.
Обаче в крайна сметка всичко беше за по-добро — суеверният Раймонд за пореден път се убеди, че вампирът се е завърнал. Той бе видял призрака със собствените си очи, бе надникнал в отворения празен саркофаг, а и собствената му дъщеря бе изчезнала. Старецът забрани на съселяните си по какъвто и да е повод да се доближават до гробището, гората и замъка.
Бедният Раймонд! Той повече не беше кмет — селото бе полузразрушено при един масиран обстрел. Невеж, сломен от мъка старец, той не правеше нищо друго, освен да дрънка безспир за „живия мъртвец“.
Графът се усмихна и продължи по пътя си, лекият ветрец развяваше плаща му, а сянката му наподобяваше гигантски прилеп. Той вече можеше да различи гробището и порутените надгробни камъни, стърчащи от земята, подобно на разлагащи се под лунната светлина пръсти на прокажен. Навярно най-големият му талант се състоеше в това, че всъщност той изпитваше неистово отвращение и страх от смъртта, мрака и онова, което се крие в нощта. Графът не понасяше вида на кръв и бе развил почти патологично чувство на страх от затвореното пространство на гробницата.
Да, това беше наистина голяма роля, но той благодареше на съдбата за това, че пиесата наближаваше своя край. Искаше му се да изиграе заключителната сцена и да захвърли от себе си лика на съществото, което сам бе сътворил.
Приближавайки се до гробището, той успя да разгледа в тъмнината очертанията на камиона. Входът на гробницата зееше отворен, но оттам не се дочуваше нито звук. Следователно радистите бяха приключили с товаренето и се бяха приготвили за отпътуване. Трябваше само да се преоблече, да свали грима си и да се отправи на път.
Графът се приближи до тъмното петно на камиона. И в този момент…
В този момент те се нахвърлиха отгоре му; той усети острите зъбци на вила да се впиват в гърба му и, ослепен от светлината на фенерите, чу нечий суров глас, който му заповяда да не мърда.
И без това нямаше никакво намерение да го прави. Можеше само да следи с поглед как те се скупчват около него. Те — Антоан, Клодес, Раймонд и останалите. Заплашвайки го с вили, десетината селяни го наблюдаваха изпод вежди със смесени чувства на ярост и страх.
Но как са се осмелили?
Отпред излезе един капрал от американската армия. Значи ето къде бил отговорът! Капралът от американската армия и още един човек в униформа и със снайперска винтовка. Това несъмнено беше тяхна заслуга. Нямаше нужда да поглежда лежащите в камиона, направени на решето от куршуми тела на тримата радисти, за да разбере какво се е случило. Американците са застреляли хората му, нападайки ги изневиделица, а после са повикали селяните.