Американците го засипаха с въпроси: „Как се казваш? Тези хора на твоите заповеди ли се подчиняваха? Накъде смятахте да се отправите с камиона?“ Питаха го на английски, разбира се. Но графът мълчеше, макар че прекрасно владееше английския. Само се усмихваше и поклащаше глава. Скоро, както и предполагаше, американците го оставиха на мира.
Капралът се обърна към своя подчинен.
— Добре — каза той. — Да тръгваме.
По-низшият по чин му кимна в знак на съгласие, влезе в кабината на камиона и запали двигателя.
Капралът се запъти към превозното средство, но тъкмо преди да влезе вътре, се обърна към Раймонд:
— Ще прекараме камиона отвъд реката. Вие наглеждайте нашия приятел. След час ще изпратим караулни да го отведат.
Раймонд кимна в отговор. Камионът се разтвори в мрака. Бе станало съвсем тъмно — луната се бе скрила напълно зад облаците. Графът огледа хората, които го пазеха, и усмивката изчезна от лицето му. Абсолютна сган, сбирщина от кол и въже, навъсени неграмотни идиоти. Обаче въоръжени. Никакъв шанс за бягство. Селяните го сочеха с пръст и нещо си мърмореха.
— Отведете го в гробницата.
Графът позна гласа на Раймонд. Съселяните му се подчиниха на призива му и започнаха да подбутват с вилите си пленника напред. Тогава у графа пламна първият слаб лъч на надеждата. Селяните се държаха с него изключително предпазливо, не се приближаваха по-близо до него и винаги, щом ги погледнеше, мигом отклоняваха погледа си.
Те се страхуваха от него — именно поради тази причина и го закарваха в гробницата. Американците си бяха тръгнали и страхът им отново се бе върнал. Те се бояха от неговото присъствие, от неговата сила. Та нали в техните очи той беше вампир. Всеки миг той можеше да се превърне в прилеп и да отлети далеч. Ето защо бяха решили да го затворят в гробницата.
Графът изгърби рамене и се озъби в най-зловещата си усмивка. Когато влезе в гробницата, селяните моментално се дръпнаха назад. Той се обърна и, поддавайки се на внезапно връхлетелия го порив, се загърна в плаща си. Това беше инстинктивен заключителен жест, съответстващ на ролята му, и реакцията на зрителите беше точно такава, каквато се очакваше да бъде. Селяните нададоха стон, а старият Раймонд се прекръсти. Нещо в реакцията им му достави много по-голямо удоволствие, отколкото всички аполодисменти, които беше получавал някога.
В тъмнината на гробницата графът си позволи да се поотпусне малко. Вече бе слязъл от сцената. Жалко, че не му се бе удало да го направи така, както бе замислил, но такива са превратностите на войната. Скоро ще го отведат в американския щаб и там ще започнат да го разпитват. Няма, естествено, да успее да избегне някои неприятности, но най-лошото, което може би го очакваше, бяха няколко месеца в лагер на военнопленници. И даже американците щяха да се преклонят пред него в знак на възхищение, когато чуят историята за майсторската му инсценировка.
В гробницата беше тъмно и миришеше на плесен. Графът нервно крачеше напред-назад. Беше си одраскал коляното в ръба на празния саркофаг, стоящ на подиум във вътрешността на гробницата. Неволно потръпна и разхлаби малко връзките на плаща. Би било добре да снеме този плащ, би било добре да се измъкне оттук, би било добре веднъж завинаги да приключи с ролята на вампир. Бе изиграл перфектно тази роля, но сега страстно му се искаше да не се намира тук.
Иззад вратата се дочу тихо мърморене, към което се примесваше и друг, едва доловим звук — нещо, наподобяващо драскане. Графът се приближи до затворената врата и внимателно се ослуша. Тишина.
С какво ли се занимаваха тези дръвници отвън? Той жадуваше скорошното завръщане на американците. Вътре бе станало твърде задушно. И защо изведнъж шумът отвън утихна? Сигурно селските тъпаци най-накрая са си тръгнали.
Да. Тръгнали са си. Американците им бяха заповядали да чакат и да го охраняват, но те се бяха изплашили. Наистина го смятаха за вампир — старият Раймонд ги беше убедил в това. Точно тогава и са избягали. Избягали са, значи той е свободен и може да си тръгне оттук. Графът отвори вратата.
И ги видя, видя ги да стоят там, потънали в трескаво очакване. Раймонд му хвърли суров поглед и направи крачка напред. В ръцете си държеше нещо, графът се вгледа в него и веднага разбра какъв бе странният звук, който беше чул. Ръцете на Раймонд стискаха дълъг, заострен на върха дървен кол.
И в този момент графът с цяло гърло се разкрещя, че това е само номер, че не е никакъв вампир, че те не са нищо повече от сбирщина суеверни идиоти.