Дмитрий Биленкин
Живият пясък
С кадифено, проточено изсвирване трансвеят спря на перона. Дългото тяло на вагона замря. Вълкът скочи през борда. Ноктите му се хлъзнаха по сибролитовата настилка и той неочаквано се завъртя.
— Трябва да се слиза като хората — укорително каза минувачът, в чиито крака се блъсна вълкът.
С три скока вълкът прекоси перона и се спусна стремително като сива светкавица по стълбата. Слънцето клонеше на залез и просветваше през въжетата на горната площадка, към бамбуковата горичка. Долу го лъхнаха толкова миризми, че той спря. После, навел глава, затича по пътеката, неприятно гладка и до втръсване права.
Градът беше отдясно и отляво, отпред и отзад, отдолу и отгоре. Погледът на вълка се плъзгаше по масивните като скали или ажурни като дървета конструкции на зданията, сводовете, галериите, реките; удостои с внимание и острия връх на Космическата кула, която се извисяваше над аеропокривите, мостовете, висящите градини и движещите се ленти на тротоарите. Вълкът не познаваше града, но погледът му не откри нищо ново. А и не само погледът — зрението не играеше кой знае каква роля в живота му: като всички вълци той разчиташе повече на слуха и особено на обонянието си. Това беше съкровеното му царство, в което човекът се чувствуваше безпомощен. Понякога Сел едва се сдържаше да не се разплаче, като се опитваше да разбере по какъв начин вълкът я намира в непознатия и многолюден град, а той изобщо не можеше да й обясни, защото и сам не знаеше. Когато търсеше Сел, нещо просто го влечеше нанякъде, предпочиташе един район пред друг, но защо? Тайната не беше само в тънкостта на обонянието, а и в още нещо, близко, но не тъждествено, за което хората отдавна спореха. Ето и сега вълкът следваше избраната посока, уверен, че ще го отведе точно до мястото, където се намира Сел. Самото място имаше съвсем смътни очертания, но това не тревожеше вълка — Сел не го очакваше преди залез.
Край асансьора за долния етаж нямаше никой. Вълкът не се смути. Можеше и сам да се оправи с асансьора. Скочи в кабината, изправи се на задните лапи, стигна пулта и с нокти натисна третото бутонче. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът потегли. Древният страх от капан, както винаги в такива случаи, за миг обзе вълка, но после изчезна. В края на краищата, той бе син на третото поколение очовечени хищници и това все нещо значеше.
На долния етаж беше толкова светло и тихо, колкото и на горните, но лапите на вълка усещаха лекото потреперване на почвата, когато в подземните тунели профучаваха вагоните на метрото, композициите от контейнери или пневмотоварите. Хората не намираха, че на долните етажи е по-неспокойно, но вълкът беше на друго мнение. Месецът, прекаран в тундрата, си казваше думата и на вълка не се харесаха бученето и вибрацията. Затова той не скочи на тротоарната лента, а провирайки се между минувачите, се запъти към парка. Тук беше по-приятно да тича и защото ги нямаше ония гладки, пружиниращи огледални настилки, които великолепно служат на хората, но не са много удобни за вълчите лапи. Виж, пясъкът е друго нещо.
Сърна надзърна иззад храста и дълго го следи с поглед. Вълкът дори не се обърна. Той уважаваше законите на града и сърната го знаеше, затова не помръдна от мястото си.
— Ей! — подвикна му някой, когато тичаше край езерото.
Вълкът се спря. От дюната му махаше момиченце на около пет години. Щом вълкът спря, то понечи да слезе по пясъка, но се отказа и се търкулна през глава надолу.
— Здравей, защо не отговаряш! — задъхвайки се, каза то, като ставаше и отърсваше панталонките си.
Герданът, който носеше вълкът на шията си, нямаше нищо общо с обикновените нашийници. Това беше транслатор, който превръщаше дори беззвучните трептения на гласните струни в човешка реч. Трябваше само да се включи. Вълкът вдигна два пъти лапата си. Момиченцето радостно кимна, пръстите й опипаха гердана.
— Сега здравей! — каза вълкът.
— Здравей! — момиченцето произнасяше завалено „р“. Зелените му с червеникави точици очички горяха от нетърпение. — Хайде да играем на Червената шапчица.
— На какво?
Говореше транслаторът и ако не беше клокочещото ръмжене в гърлото, съпровождащо думите, можеше да се помисли, че животното наистина владее човешката реч.
— Какъв си несъобразителен! — Момиченцето тупна с крак. — Ще играем приказката за Червената шапчица — за едно момиченце, което отива на гости при баба си, а бабата…
Сега от транслатора се чуваше бучене, защото той превеждаше думите на детето в достъпни за вълка звукосъчетания.
— … И когато момиченцето запитало защо баба й има такива големи зъби, вълкът, който се бил престорил на баба й, отговорил: „За да те изям!“