Сега Сел ясно видя песъчинката. Тя лежеше на самия край на корниза. Може би щеше да пролежи още дълго там, а може би ей сега вече нямаше да я има. За известно време светкавиците стихнаха. После наново блеснаха няколко изведнъж. Песъчинката заискри като диамант. Сел бързо протегна ръка.
… Когато се озоваха пак на площадката, Сел се опря на стената. Подът леко се олюляваше. Ръката й се облегна на гърба на вълка. Сърцата им биеха еднакво лудо, но Сел почувствува как постепенно се успокоява поривистото дишане на звяра, на чието въображение бе достъпно почти толкова, колкото на човешкото.
Долу лежеше умитият от дъжда град. Техният град. Успокояващо потропваха дъждовните капки. Подът се олюляваше все по-слабо и по-слабо, докато на края съвсем притихна.