— И изял ли я е?
— Не-е… Появили се ловците и…
Вълкът за първи път чуваше тази приказка. Трудно му беше да разбере смисъла й, но тя пробуди в него едно забравено, неприязнено чувство; макар и тлеещо, то все още се предаваше от поколение на поколение вълци като наследствена памет за минал кошмар, който някога преследвал вълчите стада в образа на човек с гърмяща пушка. И вълкът решително тръсна глава:
— Не искам. Нека просто да си поиграем.
Момиченцето се навъси, но след секунда вече беше на гърба на вълка, той я понесе, после леко я хвърли и когато, заливайки се в смях, тя вкопчи пръсти в опашката му, той се обърна и се озъби страшно. Играха дълго до самозабрава, бориха се, търкаляха се, защото и двамата умееха да се наслаждават на играта.
Някакъв старец, който се разхождаше наблизо, забави крачка и ги загледа.
— Седемдесет години — поклати той глава. — В дните на моята младост, да, моята младост, кой би помисли, кой би могъл да помисли…
Спътникът му — един младеж, не отговори нищо. Това, че в центъра на града вълк си играе с дете и че този вълк може свободно да общува с хората беше съвсем обикновено и неинтересно. За него идеята, която толкова бе поразила съвременниците на стареца, бе така банална, както се знае, че две и две е равно на четири. Щом мозъкът на човека от двадесет и първия век е биологически еднакъв с мозъка на пещерния човек, а интелектът му въпреки това е отишъл далеч напред, то може ли някой да отрича, че мозъкът на животните крие в себе си внушителни възможности. Просто никой не се бе занимавал доскоро с развитието на техния интелект, пък и не са могли да го правят, а когато се научили…
Доказаното и познатото е винаги банално.
Вълкът се раздели с момиченцето ободрен. Стръмният склон бързо го изведе на върха на хълма. Космическата кула се виждаше оттук като на длан. Една малка ракета стремително се издигна на повече от километър, увличайки след себе си клокочещ огнен стълб. Около Кулата като ято мушици се виеха реалети. Вълкът за миг вдигна глава. Лъчите на залязващото слънце се сипеха в пурпурен огнен дъжд, но това не му направи особено впечатление. Всяко грамадно, далечно и неподвижно нещо, независимо дали това бяха здания, или планини нямаше съществено значение за него, защото с нищо не го заплашваше и не предвещаваше никакви промени; има ли го, или го няма, това нищо не изменяше. Докато сивата завеса на изток и перестото ветрило от облачета в зенита го интересуваха много повече, защото предвещаваха скорошен обрат във времето. Вълкът бе свикнал с безопасността на града и стихията не го плашеше, но въпреки това настроението му се промени. Даже и на хората е позната тази атавистична тревога, това неподвластно безпокойство, което овладява всекиго пред буря. Сетивата на вълка се изостриха. Тишината на вечерта можеше да измами човек, но вълкът долавяше невидимите сигнали и беше уверен, че веднага след залез времето ще се развали.
Ускори крачка. Още нямаше вятър, но потокът от миризми се усилваше. Дърветата, цветята, тревата миришеха по-иначе, отколкото преди час. Даже стоманата, титанът, електролитът — всички ония безброй материали, създадени от човека, се държаха по-иначе. Тези промени бяха познати на вълка и съзнанието му не участвуваше в анализирането им. Едно неочаквано отклонение от познатите миризми го накара да забави крачка.
Миришеше на нещо непривично. Миризмата беше извънредно слаба, но вълкът не беше срещал подобно нещо досега. Съвършено непонятен мирис, който нямаше отношение нито към града, нито към природата. Той наведе муцуна и без да се поколебае, тръгна към пейката, на която седеше мъж към четиридесетте, мургав, с остри черти на лицето. Човекът съзерцаваше разстилащия се пред него град, сякаш се готвеше да го гребне в шепи.
— Какво ме гледаш, приятелю? — Вниманието на човека така неочаквано се прехвърли върху него, че вълкът се обърка. — Чудно ли ти се струва? Наистина отвикнал съм от тази гледка — ръката посочи хоризонта. — Красиво, нали?
— Красиво — вълкът се съгласи не само от учтивост. Хората смятаха града за прекрасен и той беше на същото мнение, макар че представата му за красота не съвпадаше с човешката, понеже той не я отделяше от целесъобразността. Сел отлично схващаше тези отенъци, но мъжът възприе всичко буквално. Външно той остана неподвижен, но в едно неуловимо за човешкото око съкращаване на мускулите, вълкът забеляза признак на удивление, което мигом бе овладяно.
— Но стига, всичко това е лирика — каза човекът. — Ти сигурно искаш нещо да ми кажеш. Говори.
Сега пък вълкът бе удивен — непознатият проявяваше рядка проницателност. Прямият въпрос изискваше и прям отговор.