— У вас има нещо скрито.
— Какво, какво?
Вълкът би се усмихнал, ако можеше. Подсъзнанието на човека изпревари ума. Докато умът му се луташе в догадки за смисъла на въпроса, пръстите трепнаха толкова красноречиво, че вълкът без усилие възсъздаде цялостното движение.
— То е във вътрешния джоб на сакото ви.
— Това ли? Това ли имаш пред вид?
Човекът извади прозрачна тръбичка, пълна със ситен пясък.
— Да.
— Виж ти! Може би дори знаеш и какво е това?
— И да, и не. Пясък, но непонятен.
— Вярно, откъде ще знаеш. Този пясък е оттам — човекът посочи небето. — От Космоса, от Сириус. Разбра ли? Сатана — така нарекохме онази планета — толкова е мрачна и студена. Но пясъкът е златист… В сравнение с него брилянтите са просто шлак. Нали? Виж как чудно преливат багрите…
Космонавтът извади тапичката и изсипа малко пясък на дланта си. Вълкът едва се сдържа да не кихне — толкова се усили миризмата. Според него освен миризмата в пясъка нямаше нищо особено, понеже вълците не различават цветовете. Обикновени матови, слабо проблясващи песъчинки и нищо друго. От хората той знаеше за съществуването на някакъв особен, прекрасен свят на багрите. Но той не действуваше на сетивата му. Хората не разпознаваха миризмите, за него не съществуваха цветовете. И той бе свикнал, че в това няма и не може да има взаимно разбиране.
Най-сетне човекът престана да съзерцава песъчинките и спомнил си сякаш за нещо, в недоумение сви рамене.
— Как успя да го подушиш?
С бързи движения той изсипа пясъка обратно в епруветката, замислено я повъртя в пръстите си, прибра я. Широката му длан погали главата на вълка, лицето му стана съсредоточено.
— Да, приятелю, не си никак глупав. Но аз трябва да вървя. Ще ти кажа нещо: колкото и да е красив сатанинският пясък, земният все пак е по-хубав, защото е земен. Имаш ли още въпроси? Тогава — сбогом.
Човекът стана. Червените отблясъци на залеза се пречупваха в стените на града. Космонавтът за миг задържа погледа си на тях, тръсна глава, пропъждайки сякаш някаква мисъл, после бързо закрачи по пътеката.
Вълкът не мръдна от мястото си. Миризмата не изчезна с тръгването на космонавта, явно някоя песъчинка бе паднала на земята. Вълкът дори можеше да каже къде е, макар че не я виждаше. В главата му се въртяха тревожни мисли. Транслаторът беше, разбира се, голямо постижение, но той неволно мамеше хората, карайки ги да смятат (неспециалистите естествено), че щом вълкът може да общува с хората, то и мисли приблизително като тях. А всичко беше много по-сложно. Формалните логични съждения бяха чужди на вълка. Отчасти ги заменяше свързването на образите. Въпреки това той си имаше собствена представа даже за Космоса, понеже хората много му бяха говорили за него. Образът на Космоса, изграден в съзнанието му, доста се различаваше от реалния и все пак не беше абсурден. И сега вълкът мислено се обръщаше към него. Нито една миризма досега не бе му се струвала толкова странна. По-точно странна я правеха обясненията на човека. Човекът даде на източника на миризмата точното название, чийто смисъл бе ясен на вълка — пясък. Но миризмата, идваща от песъчинките, противоречеше на определението. Ако на мястото на вълка беше човек, притежаващ същото силно обоняние, лесно би се справил с противоречието — щеше да свърже свойствата на конкретното със свойствата на абстракцията „друга планета“. Но за вълка подобно обяснение бе непостижимо и той не можеше да се отърве от удивлението. Дори изсумтя, забравяйки, че транслаторът веднага ще преведе звуците във възклицанието: „Я виж ти!“
Думите го отрезвиха и му напомниха, че е време да тръгва. Още веднъж наведе муцуна към източника на проклетата миризма. Ако го попитаха какво го безпокои, едва ли би могъл да обясни. Любопитството и любознателността са свойствени и на животните. Загадъчното привлича, защото значението му е непонятно и не е ясно какво предвещава — хубаво или лошо. А за всяко живо същество е важно да знае това. В случая инстинктът надвива страха, внушаван от неизвестното. Любопитството на вълка също беше придружено с безпокойство. Винаги е по-добре да предположиш, че загадъчното е враг. Впрочем, това чувство у вълка се смекчаваше от отколешния навик да дири безопасност, макар че откакто човекът стана приятел на вълците, тях вече нищо практически не ги заплашваше — нито в гората, нито в града.
Появилият се внезапно вятър завъртя прахта под носа на вълка и отнесе източника на миризмата. В същия миг вълкът изключи от съзнанието си тревожните мисли — нещо характерно само за животните. Нали загадката изчезна, защо да мисли повече за нея. Но това не означаваше, че я забрави. Вълкът никога нищо не забравяше: просто не си струваше да мисли за безполезното. А може ли да има нещо по-безполезно от отнесената от вятъра песъчинка?