Но човешката школа на мислене му бе наложила някои от своите принципи. И вълкът знаеше, че ще се върне към прекъснатите размишления.
А сега трябваше да подири Сел. Затича на изток от Космическата кула. Инстинктът го водеше като пеленгатор. Светлините навсякъде бяха запалени; зданията блестяха като скъпоценни камъни; градът сияеше, усмихваше се на спускащата се зад него тъма. Нейде оттук наскоро бе минала Сел и той трябваше само да върви по неуловимата следа. След половин час лутане най-сетне следата го отведе до търсената врата.
Сел и вълкът често се разделяха, защото той не можеше да живее дълго в града, далеч от глутницата, но от това приятелството им не отслабваше. Сел беше зоопсихолог, но вълкът за нея не беше само обект за изучаване. Не беше и домашно животно като кучето, чиято привързаност можеш да извоюваш с мимолетна ласка. Сел виждаше в него личност, толкова дълбока, колкото нея самата, другар, когото обичаш, без да си задаваш въпроса „защо“ и „за какво“. Затова срещата беше буйна и нежна, както винаги.
Щом се навечеряха, Сел каза:
— Да поприказваме за нещо интересно.
Това бяха любимите им вечерни часове, когато работата е свършена, в стаята е тихо като на необитаем остров и няма чужди очи, освен очите на човека и животното. Сел се настани на дивана, вълкът се разположи до нея. Тя намали светлината на лампата и меко зарови пръсти в гъстата козина на вълка. Отвън не проникваше нито звук. Нямаше закъде да бързат. Обикновено в такива минути той й разказваше какво го е удивило или озадачило, после Сел разправяше за своята работа, след това те просто бъбреха и това навлизане в чуждото съзнание най-много привличаше Сел.
Така беше и този път. Вълкът говореше разпокъсано, прехвърляше се от спомен на спомен. Сел, увивайки на пръста си кичур козина, повече мълчеше. В черните, продълговати зеници на животното трептеше отблясъкът от лампата. За миг се откриваше влажно просветващ ред зъби, а дъхът на вълка докосваше лицето на Сел. В такива минути понякога я обхващаше чувство за нереалност, особено когато в зениците му мъгливо се отразяваше самата тя. Тогава й се струваше, че ако се наведе и надникне в зеницата като в кладенец, на дъното ще види себе си такава, каквато я вижда вълкът.
— Може ли мъртвото да стане живо?
— Какво? — сепна се Сел.
— Днес в града подуших нещо непознато. Мъртво. Беше в джоба на един човек. Аз го попитах какво е. Той ми показа пясък и каза: „Пясък“. И си тръгна. Песъчинка падна и стана жива.
— Пясъкът е винаги мъртъв.
— Знам. Затова ми е странно.
— Откъде ти хрумна, че песъчинката с оживяла? Почна да мърда ли?
— Не. Миришеше силно.
— Че какво от това?
— Мъртвото бавно променя миризмата си. Растението по-бързо. Животното — още по-бързо, когато е развълнувано.
— Наистина ли?
— Да.
— И по скоростта в промяната на миризмата ти можеш да различиш камъка от дървото, желязото от пеперудата?
— Да.
— Никога не си ми говорил за това.
— Не си ме питала.
— Това е много, много интересно! Разправяй по-нататък.
— Защо песъчинката стана жива?
— Но тя не може да оживее.
— Оживя.
Сел се надигна. Стори й се, че в очите на вълка се мерна укор: защо така бавно схващаш?
— Разкажи ми всичко поред — каза Сел. — Нали и на теб не винаги ти е ясно това, което на мен ми е ясно, така и очевидното за теб не винаги е понятно за мен. И тъй, ти тичаше из града. И подуши миризмата на пясъка, който беше в джоба на човека. Откога почна да обръщаш внимание на обикновения пясък?
— Миризмата беше непозната. Човекът обясни, че пясъкът е от Космоса.
— От Космоса?! Тогава е ясно. Не, какво говоря, всъщност нищо не ми е ясно. Как изглеждаше пясъкът?
— Като пясък.
— И беше мъртъв?
— Да.
— А когато песъчинката падна…
— Замириса като жива.
— Каза ли го на човека?
— Не. Той си отиде.
— Кой беше този човек?
— От Космоса. От Сириус.
— Той знае ли, че неговият пясък може да става жив?
— Каза: „Това е пясък. Много красив.“ Но не каза, че е жив. Ти защо се разтревожи?
— Защото… Да не грешиш?
— Не мога да греша.
— Да, да, знам… И все пак невероятно… Трябва да помисля.
Тъмните очи на Сел станаха още по-тъмни. Тя седеше неподвижно, но вълкът сякаш я виждаше да тича. Това го безпокоеше, защото не можеше да проумее причината на тревогата, но все пак разбираше, че е по-добре да не я пита. Сел скочи внезапно и както беше боса, изтича до информатора.