– Ах – възкликна една от лондонските приятелки, протегна крака и разкри грациозни глезени в бели чорапи. – Дълго, горещо лято. Не е ли прекрасно?
Идилията наруши Морис, който възмутено хвърли ракетата си на тревата и тя отскочи с проскърцване.
– Не мога да я уча, тя е момиче! – извика той и се скри в шубрака.
Там заудря напосоки с една пръчка, като си представяше, че се намира в джунгла и държи мачете. В края на лятото заминаваше в интернат. Същото училище, което бе посещавал и Хю, и неговият баща преди това. („И така нататък, чак до норманското нашествие сигурно“, отбеляза Силви.) Хю бе казал, че това ще направи от Морис човек, което силно озадачи Урсула – нима сега брат ѝ не беше човек? Хю бе разказал как, като пристигнал, всяка вечер плачел, но това очевидно не му пречеше да подложи Морис на същото мъчение. Морис се изпъчи и заяви, че той нямало да плаче.
(„Ами ние? – попита разтревожено Памела. – И ние ли ще трябва да заминем на училище някой ден?“ „Само ако не слушате“, засмя се Хю.)
Поруменяла, Памела сви юмруци, подпря ги на кръста и изрева: „Ти си прасе!“ след безразличния гръб на Морис. В нейните уста „прасе“ прозвуча като много по-лоша дума, отколкото беше. На Урсула прасетата ѝ се струваха симпатични животни.
– Пами – скара ѝ се нежно Силви. – Не се дръж като гъсарка.
Урсула се примъкна по-близо до сладкиша.
– О, ела тук – обади се една от гостенките, – дай да те огледам.
Урсула се опита да се измъкне, но Силви я задържа намясто.
– Красавица си, а? – отбеляза приятелката. – Прилича на теб, Силви.
– Гъсарката гъсеници ли пасе? – попита Урсула майка си и приятелките се засмяха с прекрасен, бълбукащ смях.
– Колко е забавна!
* * *
– Да, голяма е смехорана – рече Силви.
– Деца – каза Маргарет, – смешни малки човечета.
Много повече от това са, помисли си Силви, но как да обясни величието на майчинството на бездетен човек? Чувстваше, че превъзхожда настоящата си компания, приятелките от краткото ѝ детство, чийто край бе дошъл със спасението на брака.
Появи се Бриджит с подноса и се залови да раздига масата. Сутрин Бриджит носеше раирана рокля за домашната работа, а следобед се преобличаше в черна рокля с бели маншети и бяла якичка със съответната бяла престилка и малка шапчица. Беше се издигнала в йерархията. Алис бе заминала, за да се омъжи, а Силви бе наела Марджъри, кривогледо тринайсетгодишно момиче от селото, да помага в черната работа. („Не можем ли да се справим само с двете? – бе попитал предпазливо Хю. – С Бриджит и госпожа Г.? Не е като да се грижат за цяло имение.“ „Не“, отсече Силви и с това въпросът приключи.)
Малката бяла шапчица бе прекалено голяма за главата на Бриджит и непрекъснато ѝ падаше над очите като превръзка. На връщане през тревата шапчицата отново я ослепи и Бриджит се спъна, завъртя се в пирует, достоен за танцов салон, но успя да запази равновесие и единствените жертви бяха сребърната захарница и щипката, които се разлетяха заедно с бучките захар като хвърлени зарове. Морис се разкикоти и Силви го сряза:
– Стига си се лигавил, Морис.
Гледаше как Боцман и Урсула събират бучките захар: Боцман с големия си розов език, а Урсула, кой знае защо, с трудната за боравене щипка. Боцман гълташе бучките бързо, без да дъвче. Урсула пък ги смучеше бавно, една по една. Силви подозираше, че на Урсула ѝ е писано да бъде чудатото дете в семейството. Тя самата нямаше братя и сестри и често намираше сложността в отношенията между децата си за доста тревожна.
– Трябва да дойдеш в Лондон – заяви изведнъж Маргарет. – Може да ми погостуваш няколко дни. Ще бъде забавно.
– А децата? – отвърна Силви. – Бебето? Не мога да ги оставя.
– Защо не? – обади се Лили. – Бавачката все ще се справи сама няколко дни.
– Нямам бавачка. – Лили огледа градината, сякаш търсеше скрита сред хортензиите бавачка. – Освен това и не искам да имам.
Наистина ли бе така? Майчинството беше нейна отговорност, нейна съдба. То беше поради липсата на друго (а какво можеше да е то?) целият ѝ живот. Бъдещето на Англия бе впило устни в гръдта на Силви. Не можеше да бъде заменена току-така, сякаш е все едно дали е тук, или я няма.
– Освен това кърмя бебето – добави тя.
Приятелките ѝ изглеждаха изумени. Лили опря несъзнателно длан до гърдите си, сякаш да ги предпази.
– Такава е божията воля – обясни Силви, макар да не вярваше в Господ още откакто загуби Тифин.