– Май ще се наложи да преподавам – каза унило Клара.
– По-лошо и от смъртта – съгласи се Урсула.
От време на време Клара правеше рамки за едно фотостудио на Шелингщрасе. Беше я препоръчала дъщерята на една позната на фрау Бренер, която работеше там. Клара и дъщерята – Ева – бяха ходили заедно на детска градина. „Рамкирането обаче не е изкуство, нали?“, отбеляза Клара. Фотографът Хофман бил „личен фотограф“ на новия канцлер, тъй че тя много добре познавала чертите му.
Семейство Бренер нямаха много пари (Урсула предполагаше, че именно затова даваха стаята под наем) и познатите на Клара бяха бедни, но в крайна сметка през 1933 година всички навсякъде бяха бедни.
Независимо от липсата на средства Клара бе решена да се възползват максимално от остатъка от лятото. Ходеха в „Карлтън Теехауз“ или „Кафе Хек“ до Хофгартен, ядяха Pfannkuchen65 и се наливаха с Schokolade до припадък. Часове наред се разхождаха в Енглишер Гартен, после ядяха сладолед или пиеха бира с поруменели от слънцето лица. Освен това намираха време и за гребане и плуване с приятелите на Хелмут, брата на Клара – неспирна въртележка от Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард. Самият Хелмут беше в Потсдам, кадет в ново военно училище, основано от фюрера.
– Много е запален по партията – каза на английски Клара. Английският ѝ беше доста добър и тя с удоволствие се упражняваше с Урсула.
– Партиите – поправи я Урсула. – Ние бихме казали, „много е запален по партиите“.
Клара се засмя и поклати глава.
– Не, не, партията е една, нацистите. Не знаеш ли, че от миналия месец всички други са забранени?
„Когато Хитлер идва на власт – обясни ѝ Памела, – той прокарва Закон за извънредните пълномощия, Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich, което в превод означава нещо като Закон за премахване на страданието на народа и райха. Завъртяно име за премахването на демокрацията.“
В отговор Урсула ѝ писа безгрижно: „Но демокрацията ще възтържествува отново, както винаги. И това ще отмине“.
„Не без външна помощ“, отговори Памела.
Памела се опасяваше от случващото се в Германия, но човек лесно можеше да не ѝ обръща внимание, когато имаше възможност да прекарва дългите горещи следобеди на плаж с Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард, да се излежава мързеливо край общинския басейн или на реката. Урсула бе изненадана от факта, че момчетата бяха почти голи, с притеснително къси гащета. Като цяло германците, установи тя, нямаха нищо против да се събличат пред други.
Клара познаваше и друга, по-интелектуална група, съставена от приятелите ѝ от училището по изкуства. Те като цяло предпочитаха по-тъмните, запушени помещения на кафенетата или собствените си мърляви апартаменти. Пиеха, пушеха и говореха много за изкуство и политика. („Така че в общи линии – писа тя на Мили, – получавам всестранно образование!“) Приятелите от училището по изкуства на Клара бяха раздърпана, дисидентска пасмина, които явно мразеха Мюнхен, който бил средище на „дребнобуржоазен провинциализъм“, и през цялото време говореха за местене в Берлин. Направи ѝ впечатление, че много говореха как ще направят това или онова, но реално почти нищо не правеха.
Клара бе изпаднала в различен вид инертност. Животът ѝ бе „запецнал“, тайно беше влюбена в един от преподавателите си, но той бе заминал на почивка в Шварцвалд със семейството си. (Без особен ентусиазъм тя сподели, че „семейството“ всъщност се състои от съпругата и двете му деца.) Обясни, че чака животът ѝ сам да реши накъде да поеме. Пак увъртания, помисли си Урсула. Макар че точно тя нямаше право да съди.
Разбира се, Урсула все още бе девствена, „непокътната“, както се изразяваше Силви. Не поради морални причини, а просто защото още не бе срещнала някого, когото да харесва достатъчно.
– Не е нужно да ти харесват – смееше се Клара.
– Така е, но аз искам да ми харесват.
Вместо това тя бе като магнит за гадняри – мъжa във влака, онзи на пътя край Фокс Корнър, и се тревожеше, че те виждат в нея нещо, което тя не познава. Имаше чувството, че е твърде скована и твърде много англичанка в сравнение с Клара и приятелите ѝ художници, както и с другарите на отсъстващия Хелмут (които всъщност бяха изключително добре възпитани).