Хане и Хилде бяха убедили Клара и Урсула да ги придружат на някакво мероприятие на стадиона. Урсула бе останала с погрешното впечатление, че става дума за концерт, но се оказа митинг на Хитлерюгенд. Независимо от оптимизма на фрау Бренер, Съюзът на немските девойки по никакъв начин не бе озаптил интереса на Хилде и Хане към момчетата.
На Урсула безкрайните редици здрави и силни младежи ѝ се струваха напълно еднакви, но Хилде и Хане развълнувано сочеха приятелите на Хелмут, същите онези Валтер, Вернер, Курт, Хайнц и Герхард, които се мотаеха полуголи около басейна. Сега обаче, напъхани в безупречните си униформи (пак къси панталони), те приличаха на строги и примерни скаути.
Имаше много маршируване и пеене със съпровод на духов оркестър и неколцина говорители, които се опитваха (неуспешно) да имитират фюрера, после всички скочиха на крака и запяха Deutschland über alles66. Понеже не знаеше думите, Урсула тихо припяваше на прекрасната мелодия на Хайдн църковния химн „За теб говорят се чудни неща“, който често пееха в училище. След това всички изреваха „Зиг хайл!“ и вдигнаха ръце и Урсула почти с изненада усети как и тя изпъва своята. Клара избухна в смях, но пък и нейната ръка също бе вдигната.
– Е, и аз, разбира се – каза тя безгрижно. – Не искам на връщане да ме нападнат.
* * *
Не, благодаря, Урсула не искаше да остава у дома с мама и татко Бренер в горещия, прашен Мюнхен, така че Клара порови из гардероба си и намери тъмносиня пола и бяла блуза, които отговаряха на изискванията, а ръководителката на групата Аделхайд ѝ даде куртка от униформата. Накрая добавиха и необходимата връзка и комплектът беше готов. На Урсула ѝ се струваше, че изглежда доста елегантно. Изведнъж изпита съжаление, че никога не е била в скаутска организация, макар че сигурно не всичко се изчерпваше с униформата.
Горната граница за участие в Съюза на немските девойки беше осемнайсет, така че Урсула и Клара нямаха право да се запишат, бяха „възрастни дами“, alte Damen, според Хане. Урсула бе на мнение, че групата изобщо няма нужда от тях за придружителки, тъй като Аделхайд си вършеше работата старателно като овчарско куче. С изваяната си фигура и типични германски плитки спокойно можеше да мине за младата богиня Фрейя, слязла от Фолкванг. Все едно беше слязла от някой пропаганден плакат. Вече на осемнайсет, скоро щеше да е прекалено възрастна за съюза на девойките и какво щеше да прави тогава? „Как какво, ще се запиша в женския съюз на националсоциалистическата партия, разбира се.“ Вече носеше малка сребърна свастика, забодена на заоблената си гръд – руническият символ за принадлежност към партията.
Качиха се във влака, намятаха раниците си върху багажниците и вечерта пристигнаха в малко алпийско село близо до австрийската граница. От гарата тръгнаха под строй (с песен, естествено) към пансиона. Хората се спираха да ги огледат, някои ръкопляскаха одобрително.
Отделеното им спално помещение бе пълно с двуетажни легла, повечето от които вече бяха заети, така че се наложи да се понатъпчат като сардели. Клара и Урсула предпочетоха да спят на пода.
Вечеряха в столовата на големи дървени маси с очевидно стандартната порция супа и Knäckebrot67 със сирене. На сутринта закусиха с черен хляб, сирене и сладко, и чай или кафе по избор. От чистия планински въздух апетитът им бе изострен, така че излапаха всичко до трошичка.
Селото и околността бяха идилични, имаше даже малък замък, който можеше да се посети. Беше студен и влажен, пълен с доспехи, флагове и щитове с гербове. Изглеждаше като неприятно за живеене място.
Ходеха на дълги разходки около езерото или в гората, после се връщаха в пансиона на стоп с камиони и каруци със сено. Един ден се придвижиха така покрай реката чак до един великолепен водопад. Клара носеше скицника си и бързите ѝ, изпълнени с живот скици се оказаха много по-хубави от картините ѝ. „А – каза тя. – Те са gemütlich. Приятни малки скици. Приятелите ми ще ми се смеят.“ Самото село беше малко и заспало, прозорците на къщите – отрупани с мушкато. До реката имаше странноприемница, където пиха бира и ядоха телешко и макарони, докато имаха чувството, че ще се пръснат. Бирата Урсула не споменаваше в писмата си до Силви, майка ѝ нямаше да разбере за колко нормално се приема. А дори и да разбереше, нямаше да одобри.
На другия ден трябваше да продължат нататък, няколко дни щяха да живеят „на палатки“, на Урсула не ѝ се искаше да тръгват от селото.
Вечерта имаше панаир, селскостопанско изложение и жътварски празник ведно, в по-голямата си част напълно неразбираем за Урсула. („Също и за мен – каза Клара. – Не забравяй, че съм градско момиче.“) Жените бяха облечени в местни носии, а украсени с венци животни обикаляха една поляна, след което се раздаваха награди. Навсякъде се развяваха знамена със свастики. Лееше се бира в изобилие, свиреше духов оркестър. По средата на поляната бе издигната сцена и под акомпанимента на акордеон няколко момчета с Lederhosen68 пляскаха с ръце, удряха се по бедрата и тропаха с токове в такт с музиката.