Клара им се присмиваше, но на Урсула ѝ се сториха доста талантливи. Помисли си, че би ѝ харесало да живее в алпийско село („Като Хайди“, писа на Памела тя. Вече ѝ пишеше по-малко, защото сестра ѝ беше твърде недоволна от новата Германия. Памела, дори от разстояние, беше гласът на съвестта, но беше лесно да имаш съвест някъде далече.)
Акордеонистът зае мястото си в оркестъра и хората започнаха да танцуват. Урсула бе поведена към сцената от поредица безкрайно стеснителни младежи, които се движеха със странни вдървени подскачания, в които се разпознаваше тромавият три четвърти такт на традиционните тиролски танци. От бирата и танците главата ѝ се позамая и тя примига объркано, когато Клара се появи, повела за ръка много красив мъж, който очевидно не беше местен.
– Виж кого намерих!
– Кого?
– Братовчед на братовчед ми – каза весело Клара. – Или нещо подобно. Позволи ми да ти представя Юрген Фукс.
– Просто полубратовчед – усмихна се той.
– За когото е удоволствие да се запознае с теб, убедена съм – каза Клара.
Той удари токове и ѝ целуна ръката като принца от „Пепеляшка“.
– Това е от пруската ми кръв – засмя се Юрген, а след него прихнаха и братовчедките му.
– Нямаме и капчица пруска кръв – обади се Клара.
Имаше прекрасна усмивка, едновременно развеселена и замислена, както и необичайно сини очи. Беше красив, малко като Бенджамин Коул, само дето Бенджамин беше тъмната му противоположност, негативът на позитива на Юрген Фукс.
Една Тод и един Фукс69 – две лисици. Нима съдбата се бе намесила в живота ѝ? Доктор Келит може би щеше да оцени съвпадението.
* * *
„Толкова е красив“, писа тя на Мили след срещата. Изведнъж ѝ дойдоха наум всички онези ужасни думи от евтините любовни романи – поразителен, зашеметяващ. Беше прочела достатъчно от книжките на Бриджит през дъждовните следобеди. „Любов от пръв поглед“, писа на Памела замаяно. Разбира се, тези чувства не бяха „истинска“ любов (такава щеше да изпитва към детето си някой ден), а просто измамното великолепие на лудостта. „Чудесно!“, отговори Мили. „Радвам се за теб“, писа ѝ Памела. „За брак е нужна по-трайна любов“, предупреди я Силви. „Мисля си за теб, мечо – писа Хю, – толкова си далеч оттук.“
Когато падна мрак, през селото мина шествие с факли, а после изстреляха фойерверки от бойните кули на малкия замък. Беше доста вълнуващо.
– Wunderschön, nicht wahr? – обади се Аделхайд с огряно от светлината на факлите лице.
– Да – съгласи се Урсула, – прекрасно е.
Август 1939 година
Der Zauberberg. Вълшебната планина.
– Ah, sie ist so niedlich! Толкова е сладка!
Щрак, щрак, щрак. Ева обожаваше своя „Ролайфлекс“. Обожаваше и Фрида. Намираха се на огромната тераса на Бергхоф, огрени от алпийското слънце, в очакване на обяда. Беше много по-приятно да се хранят тук, на открито, отколкото в голямата мрачна трапезария, чийто огромен прозорец бе изцяло запълнен от планини. Диктаторите обичаха всичко да е величествено, дори и гледката. „Bitte lächeln!“ Кажи „зеле“. Фрида се подчини. Беше послушно дете.
Ева беше убедила Фрида да смени удобната си английска рокля („Борн енд Холингсуърт“, купена от Силви и изпратена за рождения ѝ ден), с баварска носия – рокличка, престилка и бели чорапи до коленете. За английските очи на Урсула (все по-английски с всеки изминал ден) носията изглеждаше като маскараден костюм или все едно беше от някоя училищна пиеса. Веднъж в училище (колко отдавна ѝ се струваше сега) бяха представили „Хамелнският ловец на плъхове“ на Братя Грим и Урсула бе играла селянката, беше облечена в горе-долу същите дрехи, каквито в момента носеше Фрида. Мили беше крал Плъх, блестящо изпълнение и Силви бе отбелязала: „Момичетата на семейство Шоукрос обичат да са в центъра на вниманието“. Ева ѝ напомняше малко на Мили – неспокойна, насилена веселост, която се нуждаеше от непрекъснато подхранване. Но в крайна сметка Ева също бе актриса, изпълняваше ролята на живота си. По-точно животът ѝ бе нейната роля, между двете нямаше разлика.
Фрида, прекрасната малка Фрида, едва на пет години, със сини очи и къси руси плитки. Лицето на Фрида, толкова бледо и изтощено при пристигането им, сега бе порозовяло и златисто от алпийското слънце. Когато фюрерът я видя, Урсула долови фанатичния блясък в сините му очи, студени като Кьонихзее, и разбра, че той вижда бъдещето на Tausendjähriges Reich, Хилядолетния райх. („Изобщо не прилича на теб“, каза Ева беззлобно, в нея злоба нямаше.)