Урсула бе гледала как Ева преследва фюрера с апарата си в опит да го снима, без да се е извърнал настрани или да е придърпал шапката си над очите като нескопосан шпионин. Той не обичаше тя да го снима, предпочиташе по-щадящото студийно осветление или по-героическа поза от моментните снимки, на които Ева го харесваше. От своя страна тя обичаше да се снима. И то не само с фотоапарат, мечтаеше си и за филм. „Някой ден“ щеше да отиде в Холивуд и да изиграе себе си, „моя живот“. (Изглежда, за Ева камерата правеше нещата истински.) Фюрерът бе обещал. Разбира се, фюрерът обещаваше много неща. Така бе постигнал всичко, което имаше днес.
Ева завъртя обектива на своя ролайфлекс. Урсула се радваше, че не носи стария си кодак, той щеше да изглежда допотопен.
– Ще накарам да ги проявят – каза Ева. – Може да изпратиш някоя в Англия, на родителите си. Много ще са хубави на фона на планините. А сега се усмихни! Jetzt lach doch mal richtig!
Планината бе фонът на всяка направена снимка, фон на всичко. Отначало на Урсула ѝ се бе сторило красиво, но това величие вече започваше да я потиска. Огромните ледници и буйните водопади, безкрайните елови гори, сливането на природата и митовете в извисената германска душа. Немският романтизъм се отличаваше с размах и мистика, в сравнение с него английските езерни поети изглеждаха дребни. А английската душа, ако имаше обитание, най-вероятно се намираше в някоя малка градинка – морава, леха с рози, няколко реда фасул на колове.
Трябваше да се прибере у дома. Не в Берлин на Савиниплац, а в Англия. Във Фокс Корнър.
Ева качи Фрида на парапета и Урсула мигом я свали.
– Не понася височини.
Ева вечно се навеждаше през парапета или разхождаше кучета и деца по него. Височината беше главозамайваща, надолу покрай Берхтесгаден чак до Кьонихзее. На Урсула ѝ беше жал за малкия Берхтесгаден с невинните саксии свежо мушкато по прозорците и наклонените към езерото ливади. Имаше чувството, че са минали векове, откакто бяха тук с Клара. Преподавателят на Клара се беше развел и сега тя беше омъжена за него, имаха две деца.
– Там горе живеят нибелунгите – каза Ева, сочейки върховете, – също и демони, вещици и зли кучета.
– Зли кучета? – повтори Фрида. Досадните Негус и Щази, шотландските териери на Ева, я плашеха, не ѝ трябваха приказки за джуджета и демони.
Аз пък съм чувала, каза си наум Урсула, че в Унтерсберг се крие Карл Велики, заспал в една пещера, в очакване да бъде събуден за последната битка между доброто и злото. Зачуди се кога ли ще бъде това. Вероятно скоро.
* * *
– И още една – каза Ева. – Широка усмивка!
Ролайфлексът блестеше безжалостно на слънцето. Ева имаше и кинокамера, скъп подарък от нейния господин Волф. Урсула трябваше да е благодарна, че не ги снимат за поколенията в движещи се цветни кадри. Представи си как някой прелиства (безбройните) албуми на Ева и се пита коя е Урсула, бърка я със сестрата на Ева – Гретел, или приятелката ѝ Херта, бележки под линията на историята.
Разбира се, един ден всичко това щеше да принадлежи на същата тази история, дори планините, та нали пясъкът бе бъдещето на скалите. Повечето хора преживяваха събитията и едва като погледнеха назад, осъзнаваха значението им. Фюрерът беше различен, той съзнателно създаваше историята. Само един истински егоист бе способен на това. А Шпеер проектираше за Берлин сгради, които да изглеждат добре, когато се превърнат в развалини след хиляда години – неговият подарък за фюрера. (Да мислиш с такъв размах! Урсула живееше час за час, друго следствие от майчинството, а бъдещето и миналото бяха еднакво необозрими.)
Единствено Шпеер се държеше мило с Ева и в резултат на това Урсула проявяваше към него търпимост, която той вероятно не заслужаваше. Освен това той беше и единственият от бъдещите тевтонски рицари, който изглеждаше добре, не накуцваше, нямаше задник и не беше дебел като прасе или – което бе още по-отвратително – не приличаше на дребен бюрократ. („Освен това всички носят униформа! – писа на Пами тя. – Но всичко е наужким. Като да живееш сред страниците на „Затворникът от Зенда“. Само глупости бръщолевят.“ Колко много ѝ се искаше Пами да е при нея сега, колко щеше да ѝ е приятно да разчепква характерите на фюрера и неговите лакеи. Тя щеше да ги обяви всичките за шарлатани, които проповядват лицемерна набожност.)
Насаме Юрген твърдеше, че не харесва ръководството на страната, но пред други се държеше като добър слуга на райха. Lippenbekenntnis, оправдаваше се. Само на думи. (Понякога се налага, би казала Силви.) Това е начинът човек да се оправи в този свят, смяташе Юрген. Урсула си мислеше, че в това отношение той прилича на Морис, който бе готов да работи с глупаци и магарета, за да напредне в кариерата. Разбира се, и Морис беше адвокат. Напоследък заемаше доста висок пост във Вътрешното министерство. Ако избухнеше война, това дали щеше да е проблем? Дали бронята на немското поданство – надяната с такова нежелание – щеше да бъде достатъчна, за да я защити? (Ако избухнеше война! Наистина ли би допуснала да се намира от тази страна на Ламанша?)