Юрген беше адвокат. Ако искаше да практикува право, трябваше да стане член на партията, нямаше избор. Lippenbekenntnis. Работеше в Министерството на правосъдието в Берлин. Когато ѝ поиска ръката („доста зашеметяващо ухажване“, бе писала на Силви тя), тъкмо бе престанал да бъде комунист.
Сега Юрген бе изоставил левите си политически убеждения и бе непоколебим в защитата си на постигнатото, страната функционираше отново, имаше пълна заетост, храна, здравеопазване, самоуважение. Нови работни места, нови пътища, нови фабрики, нова надежда. Как иначе би могло да се постигне всичко това? Само че то вървеше ръка за ръка с екзалтирана фалшива религия и гневен и неискрен лъжепророк. „Всичко си има цена“, бе обяснението на Юрген. Все пак може би не си струваше да се плаща толкова висока цена. (Как изобщо бяха успели да го направят, чудеше се често Урсула. Най-вече с помощта на страх и добра драматургия. Откъде обаче бяха дошли парите и работните места? Сигурно само от производството на униформи и знамена, те бяха достатъчни да извлекат от кризата икономиките на няколко държави. „Икономиката, така или иначе, се възстановява – бе ѝ писала Памела, – нацистите просто използват щастливото стечение на обстоятелствата, за да си припишат заслугата.“) Да, казваше той, наистина имало погроми, но те били само изпускане на пара от страна нa СА. Сега всичко било по-разумно, всички били по-разумни.
През април присъстваха на парада в Берлин по повод петдесетия рожден ден на фюрера. Юрген бе получил места на трибуната за гости. „В крайна сметка един вид признание“, бе казал той. Какво бе направил, питаше се тя, за да заслужи такова „признание“? (Беше ли доволен? Понякога не беше лесно да се прецени.) За Олимпиадата през 1936 година не бе успял да намери билети, а ето че сега стояха рамо до рамо с важните клечки на райха. Напоследък беше все зает. „За адвокатите сън няма.“ (Само че, доколкото Урсула виждаше, бяха повече от готови да проспят хилядолетието на Хилядолетния райх.)
Парадът продължи цяла вечност, най-яркият израз на умението на Гьобелс да хвърля прах в очите на хората. Много военна музика, после увертюрата на Луфтвафе, внушително, оглушително прелитане над Бранденбургската врата, вълна след вълна. Още врява и безумство. „Хайнкел и месершмит“, обясни Юрген. Откъде знаеше? Всички момчета познават самолетите, отвърна той.
Последва пехотата, неизчерпаем запас от войници, които маршируваха с опънати крака. На Урсула напомняха за вариететни танцьорки.
– Stechschritt – каза Урсула. – Кой го е измислил?
– Прусаците, естествено – засмя се Юрген.
* * *
Тя извади един шоколад, отчупи парченце и предложи на Юрген. Той се намръщи и поклати глава, сякаш бе показала липса на уважение към събралата се военна мощ. Урсула обаче изяде още едно парче. Малък жест на непокорство.
Той се приведе към нея, за да го чува, тълпата вдигаше невъобразима врява.
– Ако не друго, поне не можеш да не се възхитиш на прецизността им.
Така беше, наистина се възхищаваше. Беше изумително. Съвършенство на роботи, сякаш всеки войник бе копие на другия, сякаш ги бяха произвели на конвейер. Не беше съвсем човешко, но в крайна сметка от армиите не се очакваше да имат човешки вид, нали? („Всичко бе толкова мъжествено“, писа на Памела тя.) Дали британската армия бе способна да постигне такъв механичен синхрон, и то в такива мащаби? Съветският съюз може би, но британците някак си не влагаха толкова душа.
Седнала на коляното ѝ, Фрида вече спеше, а бяха едва в началото. През цялото време Хитлер стоеше с изпъната напред ръка (Урсула я виждаше от мястото им, ръката стърчеше като ръжен.) Изглежда, властта му даваше особен вид издръжливост. Ако беше моят петдесети рожден ден, мислеше си Урсула, щях да го прекарам в разходки край Темза, Брей или Хенли, на пикник, английски пикник, с термос чай, рулца с кайма, яйце и сандвичи с кресон, сладкиш и бисквити. Заедно с всичките си близки, но дали Юрген беше част от тази идилия? Добре би се вписал, полегнал на тревата в светъл костюм, потънал в разговор за крикет с Хю. Двамата се познаваха и се разбираха добре. През 1935 година бяха отишли до Англия, до Фокс Корнър, на гости. „Изглежда добър човек“, бе казал Хю, макар че като разбра, че е приела немско поданство, не се зарадва толкова. Ужасна грешка, сега осъзнаваше. „Хубаво е човек да гледа от разстояние на времето – казваше Клара. – Ако всички го умеехме, нямаше да има история за писане.“