Памела не би се справила добре в този режим. Възмущението ѝ нямаше да ѝ позволи да мълчи. Нямаше да успее да стиска зъби като Урсула. „Служат и онези, които стоят и чакат.“76 Това важеше ли и за моралните принципи? Можеше ли да служи за оправдание, питаше се Урсула. Май по-добре щеше да е вместо Милтън да цитира Едмънд Бърк: „За да надделее злото е достатъчно едно – добрите хора да не направят нищо“.
В деня след пристигането им имаше детско празненство за нечий рожден ден, на някой малък Гьобелс или Борман, Урсула не разбра точно, бяха толкова много и толкова си приличаха. Спомни си за редиците военни на парада по случай рождения ден на фюрера. Измити и издокарани, децата се наредиха да чуят поученията на „чичо Волф“, преди да им бъде разрешено да нападнат сладкишите, наредени на дълга маса. Горката любителка на сладкото Фрида (която без съмнение бе наследила тази слабост от майка си) бе твърде уморена, за да хапне от тортата. В Бергхоф винаги имаше сладкиши, щройсел с маково семе, кейкове с канела и сливи, пухкави сладки с крем, шоколадова торта. Урсула се чудеше кой ядеше всички тези вкусотии. Самата тя даваше всичко от себе си.
Дните с Ева понякога бяха скучни, но те далеч не можеха да се сравняват с вечерите, когато присъстваше фюрерът. След вечеря прекарваха безкрайни часове в голямата зала, огромно, грозно помещение, където слушаха грамофон и гледаха филми (често и двете едновременно). Разбира се, изборът се падаше на фюрера. Любими му бяха Die Fledermaus и Die lustige Witwe, „Прилепът“ на Щраус и „Веселата вдовица“ на Лехар. Първата вечер Урсула си помисли, че никога няма да забрави как Борман, Химлер, Гьобелс и свирепите им половинки, залепили тънките си змийски усмивки (вероятно поредният пример за Lippenbekenntnis), слушат „Веселата вдовица“. Тя бе гледала студентско представление на „Веселата вдовица“ в университета. Беше близка приятелка на момичето, което играеше Хана, главната героиня. И през ум не ѝ беше минавало, че следващия път, когато чуе: „Виля, о, Виля! Горската вещица“, ще е на немски и във възможно най-странната компания. Онова представление се бе състояло през 1931 година. Тогава изобщо не бе подозирала какво ще ѝ донесе бъдещето, на нея и на цяла Европа.
Почти всяка вечер прожектираха филми. Пристигаше оператор, внушителният гоблен на стената се навиваше, подобно на щора, и разкриваше екрана. След това трябваше да издържат някой сладникав романтичен или американски приключенски филм, или още по-лошо – планинарски филм. Така Урсула изгледа „Кинг Конг“, „Животът на един бенгалски кавалерист“ и „Върхът зове“. Филмът първата вечер бе Der heilige Berg, „Свещената планина“ (пак планини, пак Лени). Любимият филм на фюрера, както бе споделила Ева, беше „Снежанка“. А с кой ли герой се идентифицира, чудеше се Урсула, със злата вещица, с джуджетата? Не може да е Снежанка, нали? Сигурно беше принцът. (Той имаше ли име? Имаха ли изобщо някога имена, стигаше ли просто да живееш в ролята?) Принцът, който събудил спящото момиче, така както фюрерът бе събудил Германия. Само че не с целувка.
Когато Фрида се роди, Клара ѝ подари красиво издание на „Снежанка и седемте джуджета“, илюстрирано от Франц Ютнер. На съпруга на Клара отдавна бяха забранили да преподава в училището по изкуства. Двамата планираха да заминат през 1935 година, после през 1936. След Кристалната нощ Памела бе писала направо на самата Клара, макар че не се познаваха, и ѝ предложи да ги приюти във Финчли. Само че онази инерция, проклетата склонност на всички да чакат... После съпругът ѝ бе арестуван и беше изпратен на изток да работи във фабрика според властите. „Красивите му ръце на скулптор“, бе писала тъжно Клара.
(„Всъщност не са фабрики, нали знаеш?“, писа ѝ Памела.)
Урсула помнеше, че като дете четеше приказки ненаситно. Дълбоко бе вярвала не толкова в щастливия край, колкото във възтържествуването на справедливостта. Подозираше, че Братя Грим я бяха измамили. Spieglein, Spieglein an der Wand, / Wer ist die Schönste im ganzen Land?77 Със сигурност не тези тук, помисли си Урсула и огледа насядалите в голямата зала първата вечер. Фюрерът предпочиташе оперетата пред операта, анимационни филми пред истинското изкуство. Докато го гледаше как държи Ева за ръка и си тананика музиката на Лехар, Урсула с изумление установи колко е обикновен (дори глупав), по-скоро Мики Маус, отколкото Зигфрид. Силви щеше набързо да го разпердушини. Изи щеше да го изяде с парцалите. Госпожа Глоувър – какво ли би направила госпожа Глоувър? Това пък беше нейната любима игра, да си представя какво биха направили познатите ѝ с нацистките величия. Госпожа Глоувър, заключи тя, сигурно щеше да ги натупа хубаво с чука за пържоли. (А Бриджит какво би сторила? Вероятно нямаше да им обърне капчица внимание.)