След края на филма фюрерът се разпростря (в продължение на няколко часа) върху любимите си теми – немско изкуство и архитектура (смяташе се за неуспял архитект), Blut und Boden („кръвта и земята“, все за това идеше реч) и неговият самотен, благороден път (пак вълкът). Той бе спасителят на Германия, а горката Германия, неговата Schneewittchen, Снежанка, щеше да бъде спасена независимо дали го иска, или не. Мелеше безспир за изконното немско изкуство и музика, за Вагнер, Die Meistersinger, „Нюрнбергските майстори певци“, за любимия си стих от либретото Wacht auf, es nahet gen den Tag, „Събудете се, утрото дойде“ (така и ще стане, ако скоро не приключиш, помисли си тя). После пак за съдбата – неговата – и как е вплетена в тази на неговия Volk, народ. Отечество, кръв, победа или падение. (Каква победа? – питаше се Урсула. – Срещу кого?) После нещо за Фридрих Велики, което напълно ѝ убягна, оттам към римската архитектура, после пак за отечеството. (За руснаците то бе „родина“, това дали означаваше нещо? А за англичаните какво беше? Май просто Англия. Най-много Йерусалим за Блейк.)
После пак за съдбата и Хилядолетния райх. Още и още, докато накрая главоболието, започнало преди вечеря като тъпа болка, я стегна като трънен венец. Представи си как Хю казва: „О, я млъквай, моля, хер Хитлер“, и изведнъж почувства такава носталгия по дома, че ѝ се доплака.
Искаше да се прибере у дома. Искаше да отиде във Фокс Корнър.
Подобно на придворни, те не можеха да си тръгнат, преди да бъдат освободени, преди самодържецът да реши да се качи в спалнята си. По едно време Урсула видя Ева да се прозява театрално, сякаш искаше да му каже: „Стига толкова, Волфи“ (въображението ѝ съвсем се развихри, наясно беше, но при тези обстоятелства ѝ беше простено). И тогава най-сетне, слава богу, той се размърда и изтощените му гости скочиха на крака.
* * *
Жените изглежда имаха слабост към фюрера. Хиляди му пишеха писма, изпращаха му сладкиши, бродираха свастики на възглавници и покривки за него и подобно на групата от Съюза на немските девойки на Хилде и Хане се редяха покрай стръмното шосе към Оберзалцберг, за да го зърнат в големия черен мерцедес за един-единствен щастлив миг. Много жени крещяха, че искат да му родят дете. „Ама какво толкова виждат в него?“, недоумяваше Силви. Урсула я беше завела на един парад, на поредното безкрайно размахване на свастики и знамена в Берлин, защото майка ѝ държеше „лично да разбере за какво е цялата суетня“. (В типичен британски стил за Силви Третият райх се свеждаше до „суетня“.)
Улицата бе като море от червено, черно и бяло.
– Много са им ярки цветовете – отбеляза Силви, сякаш обмисляше дали да не покани нацистите да ѝ освежат гостната.
При приближаването на фюрера тълпата изригна в безумни викове: „Зиг хайл!“ и „Хайл Хитлер!“.
– Само аз ли не съм развълнувана? – попита Силви. – Според теб това какво е? Някакъв вид масова истерия?
– Малко като новите дрехи на царя – отвърна Урсула. – Единствено ние виждаме, че е гол.
– Палячо – отсъди презрително Силви.
– Шшт. – Думата бе една и съща и на английски, и на немски и тя не искаше да предизвиква враждебността на околните. – Трябва да вдигнеш ръка.
– Кой аз?! – възмути се цветето на британската женственост.
– Да, ти.
С огромно неудоволствие Силви се подчини. Урсула си помисли, че до последния си ден ще помни как майка ѝ отдава нацистки поздрав. Разбира се, казваше си по-късно тя, това бе едва през трийсет и четвърта, когато съвестта ѝ не се бе свила и смачкала от страх, когато бе още сляпа за онова, което се случваше около нея. Може би бе заслепена от любов или просто от глупост. (Памела обаче бе прозряла всичко.)
Силви бе предприела пътуването до Германия, за да огледа годеника ѝ. Урсула се питаше какво ли щеше да предприеме майка ѝ, ако беше отсъдила, че е неподходящ, дали щеше да я упои и да я качи на експреса? По онова време още бяха в Мюнхен, Юрген не беше започнал работа в Министерството на правосъдието в Берлин, не бяха се преместили на Савиниплац, нито бяха станали родители на Фрида, макар че Урсула вече бе в доста напреднала бременност.
– Ще станеш майка, да не повярва човек – каза смаяно Силви. После добави замислено: – И то на германче.