– На бебе.
* * *
„Хубаво е човек да се откъсне малко“, беше казала Силви. От какво, зачуди се Урсула. Единия ден се срещнаха за обяд с Клара, която после отбеляза: „Майка ти е доста шик“. Урсула никога не бе мислила майка си за стилна, но сигурно в сравнение с фрау Бренер, мека и пухкава като питка, Силви беше направо модна икона. На връщане от обяда Силви заяви, че иска да отиде до Оберполингер да купи подарък на Хю. Стигнаха до универсалния магазин и установиха, че прозорците са нашарени с антисемитски лозунги. „Божичко, каква мацаница“, възкликна възмутено Силви. Магазинът работеше, но двама безделници от СА се мотаеха пред вратите и хората отдалече ги заобикаляха. Силви обаче мина наперено покрай тях и Урсула я последва с нежелание в магазина и нагоре по стълбите с дебели килими. Докато се разминаваше с войниците, Урсула бе свила комично рамене като в анимационен филм и някак засрамено бе промърморила: „Англичанка е“. Тогава мислеше, че Силви не разбира какво е да живееш в Германия, но сега ѝ се струваше, че е сгрешила в тогавашната си преценка.
* * *
– А, ето го и обяда – каза Ева.
Тя остави фотоапарата и хвана Фрида за ръката. Заведе я до масата и я сложи да седне на допълнителна възглавница, след което напълни чинията ѝ. Пиле, картофи и салата, всичко от Гутсхоф. Колко добре се хранеха тук. Мляко с ориз за десерт за Фрида с издоено тази сутрин от кравите в Гутсхоф мляко. (Не толкова подходящ за деца Käsekuchen за Урсула, цигара за Ева.) Урсула си спомни оризовия пудинг на госпожа Глоувър, гъст, лепкав и жълт под хрупкава кафява коричка. Долавяше аромата на индийско орехче, макар да бе сигурна, че в десерта на Фрида няма. Не можа да се сети как е индийско орехче на немски и ѝ се стори твърде сложно за обясняване. Мина ѝ през ума, че храната е единственото, което щеше да ѝ липсва от Бергхоф, тъй че най-добре бе да ѝ се порадва, докато може; взе си още едно парче Käsekuchen.
Обяда им сервира малък контингент от армейския персонал, който обслужваше Бергхоф. Върхът представляваше интересна комбинация от алпийско курортно селище и военен лагер. Направо цяло градче с училище, пощенска станция, кино, голяма казарма, стрелбище, игрище за боулинг, болница и какво ли още не, с изключение на църква. Освен това имаше и безброй млади красиви офицери от Вермахта, които много повече биха прилягали за ухажори на Ева.
След обяда се разходиха до хижата на Мусланер Копф, придружени от джафкащите и подскачащи кучета на Ева. (Да можеше поне едното да падне през парапета или от наблюдателницата.) Урсула усети задаващото се главоболие и с благодарност се настани в един от фотьойлите с тапицерия на зелени цветчета, които ѝ се струваха доста крещящи. От кухнята им донесоха чай и, разбира се, сладкиш.
– Мисля, че Фрида вече е достатъчно оздравяла и можем да се прибираме – каза Урсула, след като изпи няколко кодеина с чая.
* * *
Легна си рано, плъзна се между хладните бели чаршафи в гостната стая, в която бяха настанени с Фрида. Беше прекалено уморена, за да заспи, и в два сутринта все още будуваше, така че запали лампата на нощното шкафче – като всяко дете, Фрида спеше дълбоко и се будеше единствено, ако беше болна, – извади хартия и писалка и писа на Памела.
Разбира се, писмата до Памела си оставаха неизпратени. Не беше сигурна, че някой няма да ги прочете. Човек просто никога не знаеше, това беше най-ужасното (и колко по-ужасно за някои други). Дощя ѝ се да не беше посред лято, когато зиданата кахлена печка стоеше студена, по-безопасно щеше да е да изгори писмата. А най-добре щеше да е изобщо да не ги беше писала. „Туй, което е вярно, си е вярно, откъдето и да го смятаме!“78 Това откъде беше? От „Мяра за мяра“? А може би истината дремеше, докато не дойдеше Страшният съд. Колко съдене щеше да падне, когато му дойдеше времето.
Искаше да се прибере у дома. Във Фокс Корнър. Планираше да замине през май, но точно тогава Фрида се беше разболяла. Всичко бе подготвила, куфарите бяха стегнати, пъхнати под леглото, където обикновено ги държаха празни, Юрген никога не надничаше в тях. Взела беше билети за влака и за ферибота, на никого не беше казала, даже на Клара. Решила бе да не премества паспортите им – за щастие този на Фрида бе все още валиден от пътуването до Англия през 1935 година – от голямата кутия, украсена с бодли на бодливо свинче, където държаха всичките си документи. Почти всеки ден проверяваше дали са си на мястото, но когато ден преди заминаването надникна вътре, от тях нямаше и следа. Реши, че се е объркала, разрови актовете за раждане и брак, застраховките и завещанието на Юрген (все пак беше адвокат), какви ли не документи, само не най-важните. С нарастваща паника изпразни цялото съдържание върху килима и прегледа всичко едно по едно, после повтори. Паспортите ги нямаше, само този на Юрген беше там. Отчаяна, прерови всички чекмеджета в дома, всички кутии за обувки, всички шкафове, надникна под възглавниците и канапето. Нищо.