Вечеряха както обикновено. Тя едва преглъщаше.
– Болна ли си? – попита мило Юрген.
– Не – отвърна с писклив глас тя.
Какво да каже? Той знаеше, разбира се, че знаеше.
– Мислех дали да не отидем на почивка – каза той. – В Зюлт.
– Зюлт?
– Зюлт. За там няма да ни трябват паспорти.
Усмихна ли се? Да? После Фрида се разболя и всичко друго остана на заден план.
* * *
– Er kommt! – оповести щастливо Ева на сутринта. Фюрерът ще идва.
– Кога? Сега ли?
– Не, следобед.
– Колко жалко, че ще сме си тръгнали – каза Урсула. Слава тебе, Господи, помисли си. – Нали ще му благодариш от наше име?
* * *
Закараха ги у дома с един от черните мерцедеси от гаража на „Платерхоф“, шофьорът бе същият, който ги бе возил на идване.
На другата сутрин Германия нахлу в Полша.
Април 1945 година
Месеци наред живяха в мазето като плъхове. Нямаха друг избор, британците бомбардираха през деня, а американците през нощта. Мазето в кооперацията на Савиниплац беше влажно и отвратително, с малка парафинова лампа за осветление и една кофа за тоалетна, но въпреки това там бе по-добре, отколкото в някое от скривалищата в града. Веднъж се бяха подслонили в станция на метрото край зоологическата градина, вътре се бяха скупчили хиляди хора и наличието на кислород се измерваше със свещ (сякаш бяха канарчета). Угаснеше ли свещта, обясни някой, трябвало веднага да излязат навън, независимо дали бомбардировката е престанала. Близо до нея и Фрида един мъж и жена се прегръщаха (така най-възпитано можеше да се опише онова, което правеха), а на излизане се наложи да прекрачат старец, починал по време на въздушното нападение. Най-лошото беше, че освен за скривалище на хората станцията служеше и за прикритие на огромна противовъздушна батарея, няколко големи оръдия гърмяха през цялото време и стените долу потрепваха при всеки откат. За Урсула това бе най-близкото изживяване до ада, надяваше се по-близо да не стига.
Силна експлозия бе разтърсила скривалището, една бомба бе паднала близо до зоопарка. Урсула усети как взривната вълна избута тялото ѝ и се ужаси, че дробовете на Фрида могат да се пръснат. Премина. Няколко души повърнаха, най-вече по краката си или по краката на съседите. Урсула се зарече никога повече да не влиза в скривалищата в метрото. Предпочиташе да умре на улицата, бързо, заедно с Фрида. Напоследък мислеше за това през цялото време. Мигновена смърт, прегърнала Фрида.
Може би Теди пускаше бомби отгоре им. Надяваше да е той, това би означавало, че е жив. Един ден на вратата се бе почукало – докато все още имаха врата, преди британците да започнат ожесточените бомбардировки през ноември 1943 година. Урсула отвори, на прага стоеше слаб младеж на петнайсет, най-много шестнайсет години. Излъчваше отчаяние и тя се зачуди дали момчето не търси къде да се скрие, но то бутна един плик в ръката ѝ и хукна, без да каже и дума.
Пликът бе намачкан и мръсен. Името и адресът ѝ бяха написани отгоре и щом позна почерка на Памела, Урсула избухна в сълзи. Тънки шумолящи сини листове с дата отпреди няколко седмици с новини за семейството ѝ – Джими в армията, Силви изцяло отдадена на битката на вътрешния фронт („ново оръдие – кокошки!“). Самата Памела беше добре и живееше във Фокс Корнър, вече с четири момчета. Теди беше в Кралските военновъздушни сили, командир на ескадрила с Кръст за заслуги. Прекрасно дълго писмо, а най-долу, почти като послеслов: „Лошата новина оставих за накрая“. Хю бе починал. „През есента на 1940 година, спокойно, сърдечен удар.“ На Урсула ѝ се искаше да не беше получавала писмото, предпочиташе да си мисли, че Хю е жив, че Теди и Джими прекарват войната в някой рудник или поне служат вътре в страната.
„Непрекъснато мисля за теб“, пишеше Памела. Без обвинения, без „Казах ли ти“, без „Защо не се върна у дома, докато можеше?“. Опитала беше, но твърде късно, разбира се. В деня, след като Германия обяви война на Полша, тя бе обиколила града и чинно бе изпълнила всичко, което според нея трябваше да се направи в случай на надвиснала война. Купи допълнителни батерии, фенерчета и свещи, консерви и черна хартия, дрехи за Фрида в универсалния магазин „Вертхайм“, за всеки случай взе и един-два номера по-големи, в случай че войната се проточи. За себе си не купи нищо, подмина палтата и обувките, чорапите и роклите и сега горчиво съжаляваше.